Църковната музика беше спряла гаврата с „Джингъл Белс“ или „О, Витлеем“ и в момента се трудеше над „Ние сме тримата влъхви“ — Дануърти я позна по минорния тон.
Мери продължаваше да се бори с чадъра си. Накрая пак го пъхна в чантата и тръгна по тротоара. Дануърти я последва, като се опитваше да не се блъска в никого. Минаха покрай една книжарница за канцеларски материали, а после и покрай един магазин за тютюн и цигари, чиято витрина беше окъпана в зелени и червени светлини. Накрая Мери отвори една врата и Дануърти влезе.
Очилата му се замъглиха на секундата и той ги свали, за да ги избърше в яката на палтото си. Мери затвори вратата и двамата веднага потънаха в блажена тишина.
— Слава Богу! — възкликна Мери. — Нали ти казах, че тук не е пълно с гирлянди и разни коледни глупости.
Дануърти си сложи очилата. Рафтовете зад бара бяха обсипани с премигващи лампички в бледозелено, розово и анемично синьо. На единия край на плота беше поставена малка изкуствена елха върху въртяща се подложка.
В тясното помещение нямаше никой друг освен възпълничкия човек зад бара. Мери се промуши между две празни маси и спря до трета в ъгъла.
— Тук поне няма да чуваме тези ужасни камбани — каза тя и остави чантата на един стол. — Не, аз ще взема питиетата. Ти седни. Онзи колоездач за малко да те събори.
Тя изрови няколко смачкани банкноти от чантата, отиде до бара и каза:
— Две халби тъмна. — След това се обърна към Дануърти. — Искаш ли нещо за ядене? Има сандвичи и питки с кашкавал.
— Видя ли как Гилкрист се беше вторачил в данните и се хилеше като идиот? Дори не погледна да види дали Киврин е заминала, или продължава да лежи на пода полумъртва.
— Дайте ни и по едно хубаво уиски — каза Мери на бармана.
Дануърти седна. Върху масата имаше миниатюрна ясла с пластмасови агънца и полуголо бебе в люлка.
— Гилкрист трябваше да я изпрати от дупката — каза той. — Изчисленията за дистанционно направляване са експоненциално по-сложни от тези за направляване от място. Сигурно трябва да се радвам, че поне не я изпрати с изчакване във времето. Онова асистентче не можеше да направи изчисленията. Когато му заех Бадри, се изплаших, че може да реши да я изпрати с изчакване във времето вместо в реално време.
Той премести една от овчиците по-близо до пастира и добави:
— Ако въобще си дава сметка, че между двете неща има разлика. Знаеш ли какво ми каза, когато го посъветвах да направи поне един опит без човек? Отвърна ми: „Ако наистина се случи нещо лошо, можем да се върнем във времето и да измъкнем госпожица Енгъл преди да се е случило, нали?“ Тоя човек представа си няма на какъв принцип функционира мрежата, не знае нищо за парадоксите, нито за това, че Киврин е там и че онова, което й се случи, е реално и безвъзвратно.
Мери правеше ловки маневри между масите като с едната ръка носеше уискито, а с другата едва успяваше да удържи двете халби. Тя стовари уискито точно пред Дануърти.
— Това е стандартната ми рецепта за жертви на велосипедни катастрофи и прекалено грижовни бащи. Онзи премаза ли ти крака?
— Не — отвърна Дануърти.
— И мен ме блъсна велосипед, миналата седмица. Един от твоите хора. Тъкмо се беше върнал от спускане в Първата световна война. — Тя отново тръгна към бара, за да си донесе кашкавалената кифличка.
— Мразя притчите — каза Дануърти и взе пластмасовата Богородица. Беше облечена в синьо, с бяла пелерина отгоре. — Ако я беше изпратил с изчакване във времето, поне нямаше да е застрашена от измръзване. Трябваше да я облекат в нещо малко по-топло от онова чудо със заешката яка. А може би на Гилкрист въобще не му е хрумнало, че през 1320 година е началото на Малката ледникова епоха.
— Току-що се сетих на кого ми приличаш — каза Мери, докато слагаше на масата чинията и една салфетка. — На майката на Уилям Гадсън.
Вметката си беше откровено неприятна. Уилям Гадсън беше един от студентите му от долните курсове. Неговата майка се беше появила цели шест пъти само през този семестър, като първият път беше, за да донесе на Уилям ушанка.
— Настива, ако не я носи — съобщи тя на Дануърти. — Уили винаги е бил много уязвим за студа, а сега е толкова далеч от къщи и всички нас. Наставникът му въобще не се грижи за него, въпреки че го предупредих многократно.
Уили беше с размерите на дъб и изглеждаше също толкова уязвим за настинката.