Мери постави ръката си върху тази на Дануърти, за да поохлади емоциите му, и бързо попита:
— Защо избрахте именно Йоркшир? Това не я ли отдалечава прекалено много от дома?
„Киврин е на седемстотин години от дома си — помисли си Дануърти — и се намира в един век, през който жените не са били третирани дори като достатъчно ценни същества, че да се споменават пълните им имена в случай на смърт.“
— Самата госпожица Енгъл предложи това — отвърна Гилкрист. — Прецени, че като се намира в толкова отдалечен район, никой няма да си направи труда да се свърже със семейството й.
Нито пък да я върне при тях, на десетки мили от мястото на спускането. Киврин сама го бе предложила. По всяка вероятност тя сама беше измислила цялата схема, сама беше преровила данъчните списъци и църковните архиви, за да намери семейство с дъщеря на нейната възраст и без каквито и да било връзки с двора, някое семейство, което се намира достатъчно далеч в източната част на Йоркширското графство, че снегът и непроходимите пътища да не позволят на нито един куриер да се добере дотам и да съобщи, че изчезналата им дъщеря е намерена.
— Проверихме всички детайли — продължи Гилкрист. — Измислихме дори претекста за пътуването й — болестта на брат й. Проверихме много внимателно дали през 1319 година в този район на Глостършир е имало грипна епидемия, макар че през Средновековието болести е имало в изобилие и той можеше съвсем спокойно да се е заразил с холера или да е получил натравяне на кръвта.
— Джеймс — каза Мери с предупредителна нотка в гласа.
— Дрехите на госпожица Енгъл са ръчна изработка. Платът за роклята й беше боядисан на ръка със специално приготвена по средновековна рецепта боя от сърпица. Госпожа Монтоя пък направи пълно проучване за селото Скендгейт, където Киврин трябва да прекара двете седмици.
— Ако въобще се добере дотам — рече Дануърти.
— Джеймс — каза отново Мери.
— Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че доброжелателният пътник, който се появява там на всеки 1,6 часа, няма да я откара до манастира в Годстоу или в някой публичен дом на Лондон, или пък да я види как се появява и да реши, че е вещица? Какви предпазни мерки сте взели, за да сте сигурни, че добронамереният пътник е наистина добронамерен, а не някой от мародерите, които са ограбвали 42,5 процента от всички пътници?
— Тестовете показаха, че има около 0,04 процента вероятност в момента на спускането й на въпросното място да има някой.
— А, я вижте, ето го и самия Бадри — рече Мери и бързо се изправи, така че да застане между Гилкрист и Дануърти. — Бързо работиш, Бадри. Всичко наред ли е с фиксирането?
Бадри беше излязъл без връхна дреха. Лабораторното му облекло беше подгизнало, лицето му се беше свило от студ.
— Здравата си измръзнал — рече му Мери. — Ела и седни да се стоплиш. — Тя махна с ръка към свободното място до Латимър. — Ей сега ще ти донеса едно бренди.
— Наред ли е фиксирането? — попита Дануърти.
Бадри не беше просто мокър, а направо подгизнал.
— Да — отвърна той. Зъбите му тракаха.
— Браво на теб — похвали го Гилкрист и го потупа по рамото. — Значи имаме повод за тост. Имате ли шампанско? — провикна се той към бармана, потупа отново Бадри по рамото и тръгна към бара.
Бадри го проследи с поглед и разтърка ръце. Цял се тресеше от студа. Изглеждаше отнесен, почти неадекватен.
— Сигурен си напълно за фиксирането? — попита Дануърти.
— Да — отвърна Бадри, без да откъсва поглед от Гилкрист.
Мери се върна на масата с чаша бренди в ръка.
— Това ще те посгрее — каза тя и му я подаде. — Хайде, изпий я. Лекарско нареждане.
Бадри се намръщи на чашата, сякаш въобще не можеше да разбере какво му предлагат. Зъбите му продължаваха да тракат.
— Какво има? — попита Дануърти. — С Киврин всичко е наред, нали?
— Киврин — отвърна Бадри, вперил поглед в чашата, но изведнъж като че ли дойде на себе си и остави чашата на масата. — Трябва да дойдете — рече той и се запромъква между масите към вратата.
— Какво се е случило? — възкликна Дануърти и рязко стана. Масата се разклати и малките статуетки изпопадаха, една от овчиците се търколи на пода.
Бадри отвори вратата и в помещението нахлуха звуците на „Ликувайте, добри християни“.
— Бадри, чакай, нали щяхме да вдигаме тост — провикна се Гилкрист. Държеше бутилка шампанско и поднос с чаши.
Дануърти посегна към палтото си.
— Какво става? — попита Мери и грабна чантата си. — Не се ли е получило фиксирането?
Дануърти не отговори, а хукна подир Бадри. Технологът вече бързаше по тротоара, като си проправяше път сред тръгналите на коледни покупки минувачи, сякаш без изобщо да ги вижда. Дъждът се сипеше като из ведро, но Бадри като че и за това не си даваше никаква сметка. Дануърти навлече палтото си и се шмугна в тълпата.