— Никъде няма да ходиш, докато отокът не спадне — беше казала доктор Ааренс и беше отказала да я пусне от болницата. Още я сърбеше, но тя нямаше да го каже на доктор Ааренс, защото тя пък можеше да каже на господин Дануърти, който се ужаси още в момента, в който разбра, че Киврин ще пътува.
„Още преди две години му казах, че искам да отида“ — мислеше си Киврин. Цели две години, а когато вчера беше отишла да му покаже костюма си, той все още се опитваше да я разубеди.
— Въобще не ми харесва как медиевистите организират цялото спускане — каза той. — Но дори да са взели всички предпазни мерки, едно младо момиче няма работа съвсем само в Средновековието.
— Предвидили сме всичко — отвърна тя. — Казвам се Изабел дьо Боврие и съм дъщеря на Гилбърт дьо Боврие — благородник, живял в източната част на графството от 1276 година до 1332 година.
— И какво ще прави дъщерята на един благородник от Йоркшир съвсем сама на пътя между Оксфорд и Бат?
— Не съм била сама. Била съм с цялата си прислуга и сме пътували за Ившам, за да вземем брат ми, който лежи болен в един манастир там. По пътя са ни нападнали разбойници.
— Разбойници — каза той и премигна зад очилата си.
— Идеята ми хрумна от разговорите с вас. Вие споменахте, че през Средновековието младите дами не са ходели никъде сами, че винаги са били с придружители. И значи аз също съм била придружавана, но прислугата ми е побягнала при нападението, а разбойниците са взели конете и всичките ми вещи. Според господин Гилкрист историята звучи съвсем правдоподобно. Каза, че вероятността…
— Историята е правдоподобна, защото Средновековието е било пълно с главорези и разбойници.
— Зная — отвърна тя нетърпеливо. — А също така и с преносители на болести, мародерстващи рицари и какви ли не опасни типове. Нямало ли е поне някакви свестни хора все пак?
— До един са били заети да горят вещиците на кладите.
Тя реши, че е по-добре да смени темата на разговора и каза:
— Дойдох да ви покажа костюма си. И се завъртя бавно, за да му даде възможност да разгледа синята й рокля и бялата пелерина с кожена подплата. — Ще съм с пусната коса.
— Не е добра идея да си облечена в бяло — напомни й той. — Тогава е било страшно мръсно. Дрехите ти ще станат на парцали, преди да се усетиш.
Тази сутрин не се беше държал по-различно. Беше крачил из тясното помещение за наблюдение като баща, който чака пред родилна зала. Киврин се беше притеснявала през цялото време, че всеки момент ще се обади, за да спре операцията.
А отлагания беше имало много. Господин Гилкрист не спираше да й обяснява отново и отново как работи записващото устройство, сякаш пред него стоеше някоя първокурсничка. Никой от екипа нямаше никакво доверие в нея, освен може би Бадри, но дори той беше станал влудяващо педантичен, правеше един милион изчисления на зоната с мрежата, после изтриваше всички данни и ги вкарваше отново.
Вече си беше помислила, че никога няма да дойде моментът, в който да заеме позиция, но след като той все пак дойде, положението стана още по-непоносимо — защото трябваше да лежи със затворени очи и да се чуди какво става. Латимър каза на Гилкрист, че се притеснява за правописа на Изабел. Сякаш грамотните по онова време бяха толкова много, че на всичкото отгоре да владеят правописа до съвършенство. Монтоя се приближи до нея и й каза, че може да разбере, че е в Скендгейт, по фреските за Страшния съд в местната църква, нищо, че вече й го беше казала поне сто пъти.
Някой — стори й се, че е Бадри, защото единствено той не й даваше никакви инструкции — се наведе и премести мъничко ръката й към тялото, след което пооправи полите на роклята. Подът под нея беше твърд, а освен това нещо я убиваше в ребрата много неприятно. Господин Гилкрист каза нещо и камбаната отново започна да се чува.
„Моля ви — каза си Киврин наум — моля ви!“ Страх я беше, че доктор Ааренс внезапно може да е решила, че се нуждае от още някаква ваксинация, или че господин Дануърти е изтичал до Историческия факултет, за да ги убеди да дадат отново десетка на четиринайсети век.
Каквато и да беше причината обаче, вратата със сигурност беше отворена — Киврин чуваше камбанния звън съвсем ясно, макар и да не можеше да различи мелодията. Всъщност това не беше мелодия. Беше някакво бавно и равномерно биене, което спря за малко, след това продължи отново и тя разбра, че е направила спускането.
Лежеше на лявата си страна с неестествено разтворени крака, сякаш е била съборена от мъжете, които я бяха ограбили, а ръката й беше преметната през лицето като че да я предпази от удара, който беше разкървавил слепоочието й. Положението на ръката й й позволяваше да отвори очи незабелязано, но тя не бързаше да го прави. Лежеше неподвижно и се опитваше да чуе какво става около нея.