— Защо не изиграем партия шах? — предложи лъчезарно той. — Така ще се поотпуснете.
— Не, Лио, точно сега нямам време за това.
Намръщи се и отново се върна на темата за кучето, което през това време шумно лочеше вода от тенджерката на пода.
— Я ми обяснете, Маркъс, за какво ви е това куче?
— За да имам причина отново да видя Александра.
— Това го разбрах. Но защо ви трябва специална причина, за да отидете да я видите? Не можете ли просто да се отбиете и да я поздравите като цивилизован човек, без да отвличате кучето ѝ?
— Тя ме помоли да не ѝ се обаждам повече.
— Че защо го е направила?
— Защото я напуснах. Преди осем години.
— Дявол да го вземе! Значи, наистина сте я оскърбили. Не я ли обичахте вече?
— Напротив.
— И все пак я напуснахте?
— Да.
— И защо?
— Заради Драмата.
— Каква драма?
— Това е дълга история.
* * *
Балтимор
90-те години на XX век
За миговете щастие с Голдманови от Балтимор трябваше да плащам два пъти годишно — когато двете ни семейства се събираха за Деня на благодарността у Балтиморови и за зимната ваканция в Маями у баба и дядо. За мен в тези фамилни срещи нямаше нищо приятно, защото те напомняха на футболен мач. Едната половина на терена бе заета от Монтклеърови, другата от Балтиморови, а в центъра бяха баба и дядо Голдман, които служеха за съдии и отброяваха головете.
Денят на благодарността бе ежегодният триумф на Балтиморови. Фамилията се събираше в огромната им разкошна къща в „Оук Парк“, където всичко беше съвършено — от игла до конец. За мое щастие, спях в стаята на Хилел, а Уди, който заемаше съседната стая, довличаше матрака си при нас, за да бъдем заедно дори в съня. Родителите ми заемаха една от стаите за гости с баня, а баба и дядо се настаняваха в другата.
Чичо Соул отиваше да посрещне дядо и баба на летището и през първия половин час след пристигането им у Балтиморови разговорът бе посветен на удобството на тяхната кола. „Само да бяхте видели — възклицаваше баба, — направо страхотно! Не можете да си представите колко много място има за краката! Спомням си, когато се качих в твоята кола, Натан (баща ми), веднага си казах: никога повече! А колко беше мръсна! Какво ви пречи да минете една прахосмукачка? Колата на Соул е като нова. Кожата на седалките е непокътната, веднага разбираш, че е грижливо поддържана.“ Сетне, когато нямаше какво повече да каже за колата, тя се прехласваше от къщата. Разхождаше се из коридорите, сякаш идваше за пръв път, и повтаряше с какъв вкус е обзаведена. Хвалеше качеството на мебелите, подовото отопление, чистотата, цветята, свещите, които изпълваха с благоухание стаите.
По време на вечерята за Деня на благодарността баба не се уморяваше да превъзнася качеството на блюдата. При всяка хапка издаваше одобрително ръмжене. А менюто наистина си го биваше: крем супа от тиква, крехка печена пуйка с кленов сироп и пиперен сос, макарони със сирене, сладкиш от тиква, картофено пюре със сметана, парченца цвекло, които се топяха в устата, нежен зелен фасул. Десертите също не отстъпваха: торта със сирене, пита с пекан и ябълков сладкиш с тънък хрупкав блат. След вечерята и кафето чичо Соул донасяше на масата силни питиета, чиито названия по онова време не ми говореха нищо, но си спомням, че дядо вземаше една по една бутилките, сякаш в тях имаше вълшебен еликсир, четеше с благоговение етикетите, дивеше се на цвета и вкуса на отлежалите напитки, докато през това време баба отправяше още една възхвала на вечерята, а оттам на къщата, на живота на Балтиморови и накрая поставяше черешката на тортата: „Соул, Анита, Хилел и Уди, скъпи мои: благодаря за всичко. Вие сте чудесни“.
Много ми се щеше тя и дядо да ни дойдат на гости в Монтклеър, за да им покажем ние на какво сме способни. С всичката наивност на моите десет години веднъж дори я попитах: „Бабо, защо с дядо не дойдете веднъж да спите у нас, в Монтклеър?“. И веднага получих съответния отговор: „Не можем, скъпи. У вас няма достатъчно място и удобства“.
Второто голямо събиране на Голдманови ставаше в Маями за Нова година. Докато навърша тринайсет години, дядо и баба обитаваха достатъчно голям апартамент, за да може да приюти нашите две семейства, и така прекарвахме заедно цяла седмица, без да се разделим нито за миг. Престоят ни във Флорида ми даваше възможност да установя безграничното възхищение на дядо и баба от Балтиморови, същински марсианци, които сякаш нямаха нищо общо с останалата част от фамилията. Ясно виждах роднинската връзка между дядо и татко. Освен външната прилика, те имаха едни и същи мании, а и двамата страдаха от лениви черва, които постоянно обсъждаха. Ленивите черва бяха любимата тема за разговор на дядо. Помня го като спокоен, разсеян, ласкав и преди всичко запечен. Тръгваше за тоалетната така, сякаш се отправяше на далечно пътешествие. С вестник под мишница, обявяваше тържествено: „Отивам в тоалетната“. Целуваше баба по устните за сбогом с думите: „До скоро, скъпа“.