Единственото владение на Балтиморови, избавено от заразата на Монтклеърови, бе тяхната вила в Хемптънс, която моите родители благоразумно никога не бяха посещавали — поне в мое присъствие. За онези, които не знаят какво се случи с Хемптънс след 1980 година, трябва да обясня, че това бе тихо кътче на брега на океана, недалеч от Ню Йорк, превърнало се в едно от най-шикозните курортни селища на Източния бряг. Къщата в Хемптънс бе минала през много собственици и чичо Соул не пропускаше случай да се похвали, че когато купил за жълти стотинки тази дървена хижа в Ийст Хемптън, всички му се подигравали и твърдели, че това е възможно най-лошата инвестиция. Само че никой не предвидил подема на Уолстрийт през осемдесетте години, поставил началото на златното време за цяло поколение брокери: новобогаташите нахлуха в Хемптънс, който скоро придоби тежкарски вид, а цените на недвижимата собственост се удесеториха.
Бил съм много малък, за да си спомням, но са ми разказвали как с всеки спечелен процес къщата постепенно се благоустроявала, докато един ден била съборена, за да отстъпи място на нова къща — разкошна, очарователна и удобна. Просторна, светла, приятно обрасла в бръшлян, с тераса отзад, а край нея храсти синя и бяла хортензия, басейн и беседка, обвита с вълча ябълка, където често се хранехме.
След Балтимор и Маями, Хемптънс запълваше ежегодния географски триптих за бандата на Голдманови. Всяка година моите родители ми разрешаваха да прекарам там месец юли.
Именно във вилата на чичо и леля преживях най-щастливите лета през моята младост в компанията на Уди и Хилел. И пак там бяха посети семената на драмата, която щеше да ги сполети. Въпреки това съм запазил най-прекрасен спомен за моето пребиваване в Хемптънс. Тези лета са се запечатали в паметта ми като поредица еднакви дни, изпълнени с уханието на безсмъртие. Какво правехме там? Просто вкусвахме тържеството на нашата младост. Заканвахме се да укротим вълните. Ходехме на лов за пеперуди и за момичета. Ловяхме риба. Търсехме скали, от които да скачаме в океана и да премерим сили с битието.
Любимото ни място беше имението на една очарователна двойка, Сет и Джейн Кларк, възрастни хора без деца, много богати — притежаваха, струва ми се, инвестиционен фонд в Ню Йорк, — с които чичо Соул и леля Анита в течение на годините се бяха сближили. Имението им, наречено „Земен рай“, се намираше на една миля от къщата на Балтиморови. Мястото беше приказно: спомням си потъналия в зеленина парк, дивите рожкови, розовите храсти и фонтана с изкуствения водопад. Зад къщата имаше басейн, а на брега частен плаж със ситен пясък. Семейство Кларк ни позволяваха да останем у тях колкото си щем и ние по цял ден скачахме в басейна или плувахме в океана. Имаше дори малка лодка, привързана към дървения понтон, с която от време на време пътешествахме из залива. В знак на благодарност към Кларкови за тяхната отзивчивост често им правехме малки услуги — предимно по поддръжката на градината, в което бяхме доста добри поради причини, за които ще стане дума по-нататък.
В Хемптънс губехме представа за датите и дните от седмицата. Може би така у мен се всели лъжливото усещане, че всичко това ще трае вечно. Че ние ще траем вечно. Сякаш на това вълшебно място, по улиците и в домовете си хората се намираха извън обсега на времето и на неговите опустошения.
Спомням си масата на терасата зад къщата, където чичо Соул установяваше онова, което наричаше свой „работен кабинет“. Беше досами басейна. След закуска струпваше там купчината папки, издърпваше телефона до себе си и работеше поне до обяд. Без да нарушава професионалната тайна, той ни описваше делата, с които е зает в момента. Бях възхитен от обясненията му. Питахме го как смята да спечели, а той отвръщаше: „Ще спечеля, защото съм длъжен да го направя. Голдманови никога не губят“. На свой ред ни питаше как бихме постъпили на негово място. Тогава тримата си представяхме, че сме знаменити адвокати, и започвахме да бълваме всичко, което ни минеше през ума. Той се усмихваше и казваше, че от нас ще излязат добри адвокати, които ще вземе на работа в своята кантора. Тези негови думи бяха достатъчни, за да дам воля на мечтите си.
При поредното си посещение у Балтиморови няколко месеца по-късно откривах изрезките от вестници с материали за делата, над които чичо Соул бе работил в Хемптънс, които леля Анита грижливо пазеше. За пореден път бе спечелил. Цялата преса говореше само за него. Още помня някои заглавия: