Непобедимият Голдман
Соул Голдман, адвокатът, който никога не губи
Голдман нанася поредния удар
На практика той нямаше загубено дело. Новите му победи още повече засилваха преклонението ми пред него. Той бе най-великият от всички чичовци и най-великият от всички адвокати.
* * *
Свечеряваше се, когато вдигнах Дюк от дълбокия следобеден сън с намерение да го откарам в неговия дом. При мен той се чувстваше добре и ми даде да разбера това с нежеланието да помръдне от мястото си. Наложи се да го влача до паркираната пред къщи кола, а след това да го вдигна на ръце, за да го настаня отзад. От своя праг Лио ни наблюдаваше развеселен. „Успех, Маркъс! Сигурен съм, че щом тя не иска да ви вижда, значи ви обича.“ Малко по-късно спрях пред къщата на Кевин Льожандър и позвъних на домофона.
3
„Коконът Гроув“, Флорида
Юни 2010 г. Шест години след Драмата
Зазоряваше се. Седях на терасата пред къщата в „Коконът Гроув“, където сега живееше чичо. Установил се бе тук преди четири години.
Беше се приближил безшумно и аз се стреснах, когато каза:
— Вече си на крак?
— Добро утро, чичо Соул.
Носеше две чаши кафе, една от които постави пред мен. Забеляза листовете с бележки. Тъкмо се бях заел да пиша.
— Марки, какъв е сюжетът на новия ти роман?
— Не бих могъл да ти кажа, чичо Соул. Вчера ми зададе същия въпрос.
Усмихна се. Известно време гледа как работя. После, преди да се оттегли, напъха ризата в панталона си и с тържествен тон запита:
— Сигурно един ден ще вляза в някоя от твоите книги, нали?
— Разбира се — отвърнах аз.
Чичо бе напуснал Балтимор през 2006-а, две години след Драмата, и се бе преместил в тази малка, но разкошна къща в квартал „Коконът Гроув“, в южната част на Маями. Отпред имаше малка тераса, обкръжена от мангови и авокадови дървета, които всяка година се отрупваха с плод и през горещите дни даряваха прохладна сянка.
Успехът на моите романи ми позволяваше да посещавам чичо колкото си пъти искам. Най-често отивах с кола. Напусках Ню Йорк, без предварително да съм го планирал: просто сутринта ми хрумваше и потеглях. Нахвърлях някои вещи в чантата, оставях я на задната седалка и тръгвах. Поемах по магистрала I-95, минавах покрай Балтимор и продължавах на юг към Флорида. Пътуването траеше два дни с преспиване в Бофорт, Южна Каролина, където отсядах в един и същ хотел. Ако беше зима, оставях Ню Йорк, брулен от полярния вятър, снегът се сипеше върху колата, а аз — в дебел пуловер, с едната ръка държах волана, а в другата стисках чаша горещо кафе. Спусках се по крайбрежието и стигах до Маями, където беше трийсет градуса на сянка, а хората се разхождаха по тениски под яркото слънце на тропическата зима.
Понякога пътувах със самолет и на летището в Маями вземах кола под наем. Пътуването траеше десет пъти по-кратко, но и чувството, което ме обземаше при пристигането, не беше същото. Самолетът ограничаваше свободата ми с разписанията на полетите, правилата на авиокомпаниите, дългото чакане и мерките за сигурност по летищата, въведени след атентатите на 11 септември. Съвсем друго беше усещането за волност, когато рано сутрин просто се качвах в колата и поемах, без да спирам, на юг. Така сам определях ритъма и бях господар на времето си. Въпреки че вече познавах наизуст хилядите мили по магистралата, всеки път изпитвах наслада от красотата на пейзажите и възхита от просторите на тази страна, която сякаш нямаше предел. И все пак в края идваше Флорида, после Маями, после „Коконът Гроув“ и улицата. Спирах пред къщата и го виждах да стои пред входната врата. Очакваше ме. Без да съм му съобщил, че идвам, той ме очакваше. Всеки път.
Намирах се в „Коконът Гроув“ от два дни. Както винаги, бях пристигнал без предупреждение и когато ме видя, моят чичо Соул ме прегърна в порив на радост, че съм дошъл да прогоня самотата му. Притиснах в обятията си този сломен от живота човек. Погалих с пръсти плата на евтината му риза и затворил очи, вдъхнах неговия парфюм, единственото нещо у него, което си бе останало същото. Тази миризма ме накара да си представя, че съм на разкошната тераса на неговата къща в Балтимор или под стряхата на вилата в Хемптънс през онези славни времена. Представих си до него прекрасната леля Анита, а също моите чудни братовчеди Уди и Хилел. Един полъх на това ухание ме запрати обратно в дълбините на спомена в „Оук Парк“ и за миг отново изживях щастието от тяхното присъствие.