В „Коконът Гроув“ прекарвах дните си в писане. На това място се чувствах достатъчно спокоен, за да мога да работя. Давах си сметка, че ако живеех в Ню Йорк, никога нямаше да мога да пиша истински. Открай време съм изпитвал нужда да замина някъде, да остана сам. Когато времето беше приятно, работех на терасата, а в горещите часове на деня — сред прохладата на климатика в кабинета, който чичо бе обзавел специално за мен в стаята за гости.
Малко преди обед правех почивка и прескачах до супермаркета, за да го поздравя. Обичаше да го навестявам в супермаркета. Отначало ми беше трудно: смущавах се. Ала знаех какво удоволствие е за него, когато ме види да влизам в магазина. При всяко отиване там сърцето ми се свиваше. Автоматичните врати се разтваряха пред мен и аз го виждах на касата, зает да подрежда покупките на клиентите в торби според теглото, като най-тежките слагаше отдолу. Беше със зелена фирмена престилка, на която беше окачен бадж с неговото име, Соул. Чувах как клиентите му казваха: „Благодаря, Соул. Приятен ден“. Винаги беше приветлив и невъзмутим. Чаках го да се поосвободи, за да му се обадя, и виждах как лицето му грейва. „Марки!“, възкликваше той с такава радост, сякаш отивах там за пръв път.
После се обръщаше към касиерката до него: „Виж, Линдзи, това е моят племенник Маркъс“.
Касиерката се втренчваше в мен, все едно виждаше някакво странно животно, и питаше:
— Ти ли си прочутият писател?
— Той е! — отвръщаше вместо мен чичо, сякаш бях президентът на Съединените щати.
Тя ми отправяше нещо като реверанс и обещаваше да прочете моята книга.
Служителите в супермаркета харесваха чичо и когато отивах там, винаги се намираше кой да го замести. Той ме повеждаше покрай рафтовете, за да ме запознае с колегите си. „Всички искат да те поздравят, Марки. Някои са донесли книги за автограф. Нали нямаш нищо против?“ Охотно се съгласявах, а накрая завършвахме разходката пред барчето за кафе и сокове, зад което се извисяваше чернокож мъж, огромен като канара и кротък като жена, на име Сайкоморъс.
Сайкоморъс беше приблизително на моята възраст. Мечтаеше да стане певец и докато очакваше славата да го споходи, изстискваше тонизиращи сокове от плодове и зеленчуци. При всеки сгоден случай се затваряше в стаята за почивка и се заснемаше на мобилния, тананикайки последните хитове в съпровод от щракане с пръсти. Сетне пускаше записите в социалните мрежи, за да привлече вниманието на останалата част от света върху своя талант. Мечтаеше да вземе участие в телевизионното състезание „Пей!“, излъчвано по един от националните канали, където се явяваха певци с надеждата да пробият и да станат прочути.
По онова време, през юни 2010 година, чичо Соул му помагаше да попълва формулярите за участие в предаването, съпроводени от видеозапис. В тях ставаше въпрос за освобождаване от отговорност и от авторски права — неща, с които Сайкоморъс изобщо не беше наясно. Родителите му също изгаряха от желание той да се прочуе. И тъй като явно си нямаха друга работа, по цял ден досаждаха на своето отроче на работното му място, разтревожени за неговото бъдеще. Увисваха пред барчето за сокове сред клиентите, бащата мъмреше сина си, а майката играеше ролята на помирител.
Бащата бе провалил кариерата си на тенисист. Майката бе мечтала да стане актриса. В резултат той искаше Сайкоморъс да стане шампион по тенис, а тя — велик актьор. На шестгодишна възраст синът им вече проливал пот по кортовете и участвал в клип за реклама на кисело мляко. На осем години му се повръщало от тенис и се зарекъл да не докосне ракета през живота си. Започнал да обикаля кастингите заедно с майка си в търсене на роля, която да го превърне в дете звезда. Ала ролята така и не се бе появила и сега, останал без образование и без професия, цедеше сокове.
— Колкото повече си мисля за това твое телевизионно предаване, толкова повече се убеждавам, че то е едно голямо нищо — повтаряше бащата.
— Не разбираш, тате. Това предаване ще постави начало на кариерата ми.
— Пфу! Само ще станеш за смях! Какво ще спечелиш, като се покажеш по телевизията? Та ти не можеш да пееш. А можеше да станеш тенисист. Имаше всички данни. Жалко, че майка ти те направи толкова мързелив.
— Ама тате — проплакваше Сайкоморъс, отчаяно търсещ признание от страна на баща си, — всичко живо говори за предаването.
— Остави го на мира, Джордж, това е неговата мечта — кротко се обаждаше майката.
— Така е, тате! Песента е моят живот.
— Твоят живот е да тъпчеш зеленчуци в сокоизстисквачката. Можеше да станеш шампион по тенис, но се провали.