На този етап Сайкоморъс най-често се разплакваше. За успокоение грабваше изпод бара албума, който мъкнеше навсякъде със себе си, пълен с грижливо събирани и съхранявани статии, посветени на Александра Невил, с всички подробности от живота и кариерата ѝ, които той смяташе за важни. За Сайкоморъс Александра беше образец, негова фиксидея. Що се отнася до музиката, според него тя беше върхът. За него кариерата ѝ, песните ѝ, изпълненията ѝ по време на концертите бяха самото съвършенство. Бе я следвал по време на всичките ѝ турнета, от които се връщаше, облякъл тениска с нейния образ, която повече не сваляше. „Ако знам всичко за нея, може би ще успея да направя кариера като нейната“, казваше той. Представата си за Александра той градеше чрез таблоидите и през свободното си време изрязваше статии от тях.
Сайкоморъс прелистваше своя албум и се успокояваше с мисълта, че един ден и той може да стане звезда. Майка му го насърчаваше със свито сърце:
— Я прегледай албума си, миличък, ще ти мине.
Сайкоморъс се прехласваше пред страниците под пластмасовата обвивка, галеше ги с пръсти.
— Мамо, един ден ще бъда като нея… — казваше накрая той.
— Тя е бяла и руса — гневеше се баща му. — Да не би да искаш да станеш бяло момиче?
— Не, тате, искам да стана прочут.
— Там ти е проблемът. Не искаш да станеш певец, а искаш да бъдеш прочут.
Този път бащата на Сайкоморъс не грешеше. Беше време, когато звездите на Америка бяха космонавти и учени. Днес звезди са хората, които безделничат и обикновено прекарват времето си, като се оставят да ги снимат в най-различни пози. Докато бащата се обясняваше със сина си, клиентите, наредили се на опашката за сок, започваха да губят търпение. Накрая майката дръпваше мъжа си за ръкава:
— Престани, Джордж — мърмореше тя. — Заради теб ще го уволнят. Да не искаш синът ти да остане без работа?
Бащата отчаяно се вкопчваше в бара и отправяше към сина си последна молба, сякаш онова, което искаше, не се разбираше от само себе си:
— Обещай ми едно. Каквото и да стане, в никакъв случай не ставай педал.
— Обещавам, тате.
Сетне родителите се изгубваха между стелажите на магазина.
По това време Александра беше в разгара на поредното си турне. Между другото, предстоеше да изнесе концерт в „Американ Еърлайнс Арена“ в Маями, за който целият супермаркет знаеше, защото Сайкоморъс бе успял да се снабди с билет и отмяташе върху календара в стаята за почивка времето, което оставаше до деня, наречен от него „ден на Александра“.
Няколко дни преди концерта, докато се радвахме на вечерната прохлада на неговата тераса в „Коконът Гроув“, чичо Соул ме запита:
— Маркъс, би ли могъл да уредиш среща между Сайкоморъс и Александра?
— Невъзможно.
— Все още ли сте скарани?
— От години не си говорим. Дори да исках, не зная как бих могъл да се свържа с нея.
— Нека ти покажа какво намерих, докато подреждах — каза чичо Соул и стана от стола. Влезе вътре и след малко се върна със снимка в ръка. — Открих я между страниците на една книга, която принадлежеше на Хилел — обясни той.
Беше прословутата снимка с Уди, Хилел, Александра и мен като младежи, направена в „Оук Парк“.
— Какво се случи между теб и Александра? — запита след малко чичо Соул.
— Няма значение — отвърнах аз.
— Марки, знаеш колко се радвам, когато си тук. Но понякога се тревожа за теб. Би трябвало по-често да излизаш, да се забавляваш. Да си намериш приятелка…
— Не се тревожи, чичо Соул.
Протегнах ръка, за да му върна снимката.
— Не, задръж я — спря ме той. — Виж какво е написано от обратната страна.
Обърнах снимката и веднага познах нейния почерк. Беше написала:
ОБИЧАМ ВИ, ГОЛДМАНОВИ.
4
През март 2012 година, когато отново срещнах Александра, започнах всяка сутрин да отвличам нейното куче Дюк. Отвеждах го у дома, където то прекарваше деня редом с мен, а вечерта го връщах в къщата на Кевин Льожандър.
На кучето толкова му харесваше да бъде с мен, че започна да ме чака пред оградата на Кевин. Пристигах рано сутринта, а то вече седеше там и дебнеше. След като слезех от колата, то се втурваше радостно към мен, опитваше се да ме близне по лицето, а аз се навеждах да го погаля. Отварях задната врата, то скачаше вътре и двамата незабавно потегляхме, за да прекараме заедно деня. Накрая Дюк изгуби търпение и започна да идва сам. Всяка сутрин в шест часа го чувах да джафка пред вратата с недостижима за хората точност.
Заедно ни беше забавно. Купих му всички принадлежности на едно щастливо куче: гумени топки, играчки за дъвкане, храна, купа, лакомства, постелки, за да му бъде удобно. Вечер отивах да го върна и двамата с еднаква радост се срещахме с Александра.