— Мръсница! — провикна се той към нея.
— Да, аз съм една долна, отвратителна мръсница — повтори тя.
— Мръсница си! — потвърди той.
— Бях много лоша ученичка, господин директор.
— Не беше ли малка гадна мръсница? — запита отново Хенингс.
Хилел не разбираше нищо от онова, което вижда, затова разтвори вратата и възкликна:
— Мръсни думи, вън оттук!
Госпожа Чериът скочи като ужилена и нададе остър писък.
— Хилел? — заекна Хенингс, а госпожа Чериът оправи полата си и избяга навън.
— Какво правите? — запита Хилел.
— Това е игра — отвърна Хенингс.
— Напомня по-скоро на нарушаване на дисциплината.
— Ние… Ние се упражнявахме. А ти какво търсиш тук?
— Криех се, защото другите деца искаха да ме набият и да ме накарат да ям кучешки изпражнения — обясни Хилел, но директорът не го изслуша и излезе в коридора да търси госпожа Чериът.
— Всичко е наред, Аделайн! — извика той. — Аделайн, къде си?
— Може ли да остана и да се скрия тук? — запита Хилел. — Боя се от това, което може да ми стори Прасето.
— Да, разбира се, моето момче. Видя ли къде отиде госпожа Чериът?
— Замина си.
— В каква посока?
— Нямам представа. Натам.
— Добре, почакай за момент, ей сега се връщам.
Хенингс пое по коридора, като подвикваше: „Аделайн? Аделайн, къде си?“. Накрая откри госпожа Чериът свита в един ъгъл.
— Не се тревожи, Аделайн — каза ѝ той. — Малкият нищо не е видял.
— Видя всичко!
— Не, не. Уверявам те.
— Наистина ли? — запита с треперещ глас тя.
— Уверявам те. Всичко е наред, няма за какво да се тревожиш. А и какво толкова може да каже? Не се притеснявай, ще поговоря с него.
Ала когато се върна в стаята на редколегията, Хенингс установи, че Хилел си е отишъл. Видя го час по-късно, когато момчето позвъни у тях.
— Добър вечер, господин директор.
— Хилел? Какво правиш тук?
— Трябва да ви върна нещо, което ви принадлежи — отвърна Хилел и извади от чантата си дамски пликчета.
Хенингс изцъкли очи и размаха ръце.
— Махни тази мръсотия! — заповяда той. — Не зная за какво говориш.
— Струва ми се, че са на госпожа Чериът. Нали ѝ свалихте гащите, за да я пляскате, и тя забрави да ги обуе. Чудна работа, защото, ако аз забравя да си обуя слиповете, ще ми духа на пишката. Ала може би на жените не им духа, защото техните пишки са отвътре.
— Млъквай и изчезвай оттук! — просъска Хенингс.
Откъм салона се дочу гласът на съпругата на господин Хенингс, която питаше кой звъни.
— Всичко е наред, скъпа — отвърна Хенингс с меден глас. — Дойде един ученик, който има проблеми.
— Може би трябва да попитаме вашата съпруга дали тези гащи не са нейни? — подсказа Хилел.
С непохватен жест Хенингс се опита да грабне пликчетата, но не успя и се провикна към жена си:
— Скъпа, ще се поразходя навън!
Излезе на тротоара по пантофи и помъкна Хилел със себе си.
— Да не си луд, че си дошъл тук?
— Забелязах, че ей там има павилион за сладолед — каза Хилел.
— Нямам намерение да те черпя сладолед. Време е за вечеря. А и как пристигна тук?
— Питам се дали госпожа Чериът обича да си маже със сладолед зачервеното дупе? — продължаваше Хилел.
— Хайде, ела да ти купя сладолед.
С фунийка сладолед в ръка двамата продължиха разходката си из квартала.
— Защо пляскахте по дупето клетата госпожа Чериът? — запита Хилел.
— Беше игра.
— В училище ни обясняваха какво е малтретиране. Това малтретиране ли беше? Дори ни дадоха телефонен номер, на който да се обаждаме.
— Не, моето момче. Правехме нещо, което и двамата желаехме.
— Играехте на пляскане по дупето?
— Да. Това е специално пляскане. То не причинява болка. Дори е полезно.
— Така ли? Моят приятел Луис пък разправяше, че веднъж баща му го напляскал по задника и здравата го боляло.
— Когато възрастни се пляскат по дупето, е различно. Те предварително се уговарят, за да са сигурни, че участниците са съгласни.
— Аха. Значи сте повикали госпожа Чериът и сте ѝ казали: „Мила госпожо Чериът, имате ли нещо против да ви сваля гащичките и да ви напляскам по дупето“, а тя е отговорила: „Нямам нищо против“.