Нямам представа как Хилел извърши подвига само за няколко дни да настрои срещу себе си всички свои съученици от „Оук Трий“. Със същия успех след това успя да разсърди и повечето преподаватели, като откриваше грешки в сборниците с упражнения, правеше забележки на учителя по латински за произношението му и задаваше въпроси, за които се смяташе, че не подхождат на възрастта му.
— Ще научите това след две години — отвръщаше преподавателят.
— А защо не сега, след като ви питам?
— Защото така. Това го няма в програмата, а програмата си е програма.
— Може би вашата програма не съответства на нашия клас.
— Може би ти, Хилел, не съответстваш на твоя клас.
По училищните коридори веднага се набиваше на очи. Носеше закопчана догоре карирана риза, за да скрие баскетболната фланелка, която никога не сваляше от гърба си с надеждата един ден да постигне своята мечта: да се разкопчае и да се появи като непобедим атлет, който вкарва кошове под аплодисментите на останалите ученици. Раницата му беше натъпкана с книги, взети от общинската библиотека, и никога не се разделяше с баскетболната топка.
Една седмица в „Оук Трий“ беше достатъчна, за да се превърне животът му в ад. Много бързо той си навлече омразата на страшилището от техния клас, късокрак шишко на име Винсънт, когото учениците наричаха Прасето.
Никой не би могъл да каже как се роди враждата. Само по себе си прозвището, което децата бяха лепнали на Прасето, показваше, че той е постоянна мишена на техните подигравки. На двора те запушваха носове и подвикваха: „Мирише на лайна, Прасето се насра!“. Прасето се втурваше да ги бие, но всички се разбягваха като стадо подплашени антилопи и, естествено, най-слабият от тях, тоест Хилел, попадаше в ръцете на преследвача и плащаше заради другите. Обикновено Прасето само му извиваше ръката от страх да не го забележи някой учител и просъскваше: „Почакай, Скаридо. Скоро ще си разчистим сметките!“. Веднага след часовете Прасето се втурваше към баскетболното игрище, недалеч от училището, където Хилел вече се целеше в коша, и, необезпокояван, го смазваше от бой, а през това време останалите ученици се наслаждаваха на зрелището. Прасето го хващаше за яката, сваляше го на земята и го обсипваше с удари, насърчаван от шумните овации.
Хилел се превърна в постоянна жертва на Прасето, който започна редовно да го подлага на изтезания. Залепяше се за него от сутринта и не го оставяше на мира до края на занятията. Така за съучениците си Хилел вече беше абсолютно безправно същество. Не минаха и три седмици, когато той започна да моли майка си да не го праща повече в „Оук Трий“, но леля Анита го насърчи да прояви повече упоритост. „Хилел, скъпи, не можем да сменяме училищата до безкрай. Ако продължава така и не можеш да свикнеш с училищната среда, ще се наложи да те изпратим в специализирано училище.“ Казваше това с много нежност и известен фатализъм. Хилел не искаше да кара майка си да страда, а още по-малко — да се озове в специализирано училище, и трябваше да се примири с всекидневния бой след часовете.
Помня, че леля Анита го водеше по магазините в опит да го убеди да се облича като своите връстници. Сутрин го откарваше до училище със заръката: „Гледай да не се набиваш на очи. И си намери приятели“. Слагаше му за закуска повече кифлички, за да може да почерпи съучениците си и да спечели доверието им. „Мамо, приятели не се купуват с кифлички“, възразяваше той, а тя го гледаше безпомощно. През междучасието Прасето изсипваше съдържанието на чантата му насред двора и започваше да му тъпче насила кифличките в устата. Вечерта леля Анита го питаше: „Твоите приятели харесаха ли кифличките?“. А той отговаряше: „Много ги харесаха, мамо“. На другия ден тя му даваше още повече, без да подозира, че по този начин поставя на изпитание еластичността на устната му кухина. Не след дълго представлението с кифличките пожъна феноменален успех: през междучасието учениците се събираха в кръг около Хилел и с нетърпение очакваха Прасето да започне да му тъпче сладките хлебчета в гърлото. Всички крещяха: „Плюскай! Плюскай! Плюскай! Плюскай!“. Привлечен от глъчката, един учител дойде и написа порицание в бележника на Хилел: „Има усет за зрелището, но не се сеща да почерпи другарите си“.