Леля Анита сподели тревогите си с педиатъра, който следеше развитието на Хилел.
— Докторе, постоянно повтаря, че не обича училището. Нощем не може да спи, почти не се храни. Чувствам, че никак не е щастлив.
— Вярно ли е това, което казва майка ти? — обърна се лекарят към Хилел.
— Да, докторе.
— И защо не обичаш да ходиш на училище?
— Не е училището, по-скоро другите деца.
Леля Анита се обади с въздишка:
— Все едно и също, докторе. Постоянно се оплаква от другите деца. Само че ние вече сменихме няколко училища…
— Хилел, наясно ли си, че ако не положиш усилие да се приспособиш, ще отидеш в специализирано училище?
— Не искам в специално училище… Не искам.
— Защо?
— Искам да ходя в нормално училище.
— Значи, топката е в твоето поле, Хилел.
— Зная, докторе, зная.
Прасето продължаваше да го бие, да го краде и унижава. Караше го да пие от бутилки, пълни с жълтеникава течност, да лочи от локви застояла вода, цапаше лицето му с кал. Вдигаше го, все едно беше перушинка, тръскаше го като маракас и крещеше: „Ти си скарида, кучешко лайно, тъп си като гъз!“, а когато изворът му на обиди пресъхнеше, го удряше с юмрук в корема и му изкарваше въздуха. Хилел беше отчайващо мършав и Прасето го хвърляше във въздуха като книжно самолетче, налагаше го с чантата, докато главата му се покрие с цицини, извиваше му ръцете във всички посоки и приключваше сеанса с думите: „Ще спра само ако ми оближеш обувките“. И за да сложи край на изтезанието, Хилел се подчиняваше. Коленичеше пред очите на всички и ближеше подметките на Прасето, който използваше случая, за да го ритне няколко пъти в лицето. Половината ученици се смееха, а другата половина, в порив на всенародно веселие, на свой ред налитаха върху него. Скачаха отгоре му, газеха ръцете му, скубеха го. Целта на всички беше една: да не се превърнат в жертви. Докато Прасето се занимаваше с Хилел, нямаше да посегне на тях.
След края на представлението децата си тръгваха. „Ха си гъкнал, ха съм те убил“, изръмжаваше Прасето и на изпроводяк му се изплюваше в очите. „Ха съм те убил!“, повтаряха в хор подражателите. Хилел оставаше проснат на земята като обърнат по гръб бръмбар, а когато останалите се отдалечаха, се изправяше, прибираше топката и най-сетне можеше да се отправи към опустялото баскетболно игрище. Хвърляше към коша, разиграваше въображаеми мачове и се прибираше у дома за вечеря. Когато го видеше раздърпан и със скъсани дрехи, леля Анита възкликваше изплашено: „Господи, Хилел, какво се е случило?“. Със сияйна усмивка, за да прикрие болката и да не тревожи майка си, той отвръщаше: „О, нищо особено, мамо. Направихме страхотен мач“.
На двайсетина мили оттам, в източните квартали на Балтимор, Уди живееше в общежитие за проблемни деца, чийто директор Арти Кроуфорд беше стар приятел на чичо Соул и леля Анита. Двамата помагаха там като доброволци: леля Анита даваше безплатни медицински консултации, а чичо Соул оказваше юридическа помощ на пансионерите и на техните родители за оформянето на разни документи и решаването на административни проблеми.
Макар на същата възраст като нас, Уди беше пълна противоположност на Хилел: беше много по-развит физически, по-възмъжал и изглеждаше по-възрастен. Атмосферата в източните квартали на Балтимор нямаше нищо общо със спокойствието на „Оук Парк“: там се вихреха престъпност, трафик на наркотици и насилие. Ръководството на общежитието трудно успяваше да накара своите питомци редовно да посещават училище. Те неизбежно попадаха под пагубното въздействие на околната среда, а липсата на семейно огнище правеше младежките банди изключително притегателни. Уди си беше такъв: побойник, но с добра душа, лесно се поддаваше на внушения и се намираше под влиянието на по-голямо от него момче на име Девън — покрит с татуировки наркопласьор, който никога не се разделяше с втъкнатия в колана му пистолет и обичаше, скрит зад някой ъгъл, да се хвали с него.
Чичо Соул познаваше Уди, защото на няколко пъти му се бе налагало да се занимава с него. Беше очарователно и вежливо момче, което обаче постоянно участваше в сбивания и често прекарваше нощта в ареста. Чичо Соул го харесваше, защото той винаги се биеше за благородна кауза: бранеше някоя бабка, която са наскърбили, приятел, изпаднал в беда, по-малък от него пансионер, когото изнудваха или тормозеха. Никога не се колебаеше да размаха юмруци в името на справедливостта. Всеки път, когато трябваше да се застъпи за него, чичо Соул успяваше да убеди полицаите да го пуснат, без да му бъде предявено обвинение. И така, докато една вечер директорът на общежитието Арти Кроуфорд не позвъни доста късно, за да съобщи, че Уди отново има неприятности, при това доста сериозни: ударил бе полицай.