— Стига да искате, бих могъл да окося моравата ви.
— Няма нужда друг да ми коси моравата.
Уди настоя. Идеята да окоси моравата му се струваше чудесна.
— Така е, но аз мога да го направя безупречно. Моравата ви ще стане чудесна.
— Моравата ми и така си я бива. Я ми кажи, защо не си на училище?
— Ами заради вашата морава, господин Голдман. Толкова ми се ще да я окося, за да ви се отплатя за това, че винаги сте били толкова добър към мен!
— Няма нужда.
— Много искам, господин Голдман.
— Удроу, вдигни си, ако обичаш, дясната ръка и повтаряй след мен.
— Да, господин Голдман.
Той вдигна дясната си ръка и чичо Голдман започна тържествено:
— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в лайната.
— Аз, Удроу Маршал Фин, се кълна никога повече да не затъвам в… Господин Голдман, нали ми казахте никога да не казвам „лайна“?
— Отлично. Кажи тогава: кълна се никога повече да нямам неприятности.
— Кълна се никога повече да нямам неприятности.
— Ето, вече ми плати. Сега сме квит. Хайде, заминавай на училище. Бегом!
Уди промърмори нещо с примирение. Никак не му се щеше да се връща в училище. Искаше непременно да окоси моравата на чичо Соул. Отправи се към вратата, влачейки крака, и тогава зърна снимките, поставени на един шкаф.
— Това вашето семейство ли е?
— Да. Ето жена ми Анита, а това е моят син Хилел.
Уди взе снимката и се вгледа в образите.
— Чудесни са. Имате късмет.
В този момент вратата се отвори и в кабинета влетя забързано леля Анита, прекалено разтревожена, за да го забележи.
— Соул! — възкликна тя със зачервени от плач очи. — Отново са го били в училище! Казва, че не иска повече да се връща там. Просто не знам какво да правя.
— Какво се е случило?
— Разправя, че другите деца му се подигравали. Повтаря, че вече не иска да ходи никъде.
— Нали през май го преместихме в друго училище? — въздъхна чичо Соул. — А през лятото в сегашното. Това не може да продължава безкрайно. Същински ад!
— Зная… Ох, Соул, отчаяна съм…
5
В началото на март 2012 година вечерята с Кевин ме доближи до Александра.
През следващите дни, когато връщах Дюк след поредното му бягство, тя започна да ме пуска в къщата, а след това и да ми предлага нещо за пиене. Най-често това бе бутилка минерална вода или пък кенче сода, която изгълтвах прав в кухнята, но напредъкът беше налице.
— Благодаря ти за онази вечер — каза ми тя един следобед, когато останахме сами. — Не знам как си успял да повлияеш на Кевин, но той много те харесва.
— Просто бях себе си.
Тя се усмихна.
— Благодарна съм ти, че нищо не си споменал за нас двамата. Страшно държа на Кевин и не ми се ще той да си въобрази, че между нас все още има някакви чувства.
Тези нейни думи накараха сърцето ми да се свие.
— Кевин сподели, че си отказала на предложението му за брак.
— Маркъс, тези неща не те засягат.
— Кевин е симпатяга, но не ти подхожда.
Веднага съжалих за казаното. Защо се бърках в техните отношения? Тя само сви рамене и отвърна:
— Ти нали си имаш Лидия.
— Откъде знаеш за Лидия? — учудих се аз.
— Четох за това в разни тъпи списания.
— Това е стара история, приключила преди четири години. Отдавна не сме заедно… Беше просто увлечение.
Реших да сменя темата и показах снимката, която бях взел със себе си.
— Спомняш ли си тази снимка?
Тя се усмихна печално и погали с пръсти хартията.
— Кой би помислил тогава, че ще станеш прочут писател?
— А ти музикална звезда?
— Нямаше да стана, ако не беше ти…
— Престани.
И двамата млъкнахме. Внезапно тя се обърна към мен, както го правеше преди: Марки.
— Марки — промълви тихо, — вече осем години, откакто ми липсваш.
— И ти на мен. Следях отблизо кариерата ти.
— А аз прочетох твоите романи.
— Харесаха ли ти?
— Да. Много. Често препрочитам откъси от първия ти роман. Така отново се срещам с твоите братовчеди. Срещам се с бандата на Голдманови.
Усмихнах се. Отново погледнах снимката, която държах в ръка.
— Тази снимка сякаш те омайва — каза тя.
— Не съм сигурен дали ме омайва, или ме обсебва.
Прибрах я в джоба си и си тръгнах.
През онзи ден, докато излизах от имението на Кевин, така и не забелязах черния ван, паркиран на улицата, нито мъжа на волана, който ме бе наблюдавал.
А когато потеглих, той ме бе проследил.
* * *
Балтимор, Мериленд
Ноември 1989 г.
Откакто Уди бе изразил желание да окоси моравата на Голдманови, мисълта за това постоянно спохождаше чичо Соул. Особено след като Арти дойде на вечеря у тях и се оплака, че не може да се справи с момчето.