— Поне харесва училището — сподели той. — Обича да научава нови неща и е умен. Но след часовете отново го прихващат, а аз не мога непрекъснато да го държа под око.
— А къде са родителите му? — запита чичо Соул.
— Майка му отдавна не се е мяркала.
— Наркоманка ли е?
— Дори и такава не е. Просто изчезна. Беше съвсем млада. Бащата също. Беше си въобразил, че ще може да се грижи за момчето, но един ден започна сериозна връзка и у тях настана пълна бъркотия. Малкият беше побеснял и налиташе да се бие с всички. Намеси се социалната работничка, а после и съдия за малолетни. Прибраха го в дом за деца, отначало уж временно, но приятелката на баща му се премести в Солт Лейк Сити и той се възползва от случая да замине с нея на другия край на страната, където се ожениха и им се родиха деца. Удроу остана в Балтимор и не иска дори да чуе за Солт Лейк Сити. От време на време се обажда на баща си по телефона. Понякога получава писма от него. Най-много ме притеснява това, че Удроу е постоянно в компанията на онзи тип Девън, дребен престъпник, който смърка кока и размахва пистолет.
Тогава чичо Соул се досети, че ако след училище Уди се заеме да коси моравата, няма да му остава време да се шляе по улиците. Сподели това със стария градинар Денис Бънк, който държеше монопола по поддръжката на градините в „Оук Парк“.
— По принцип не наемам никого, господин Голдман. Особено пък някакви си малолетни престъпници.
— Момчето е свястно.
— Престъпник е.
— Имате нужда от помощ. Виждам, че все по-трудно се справяте сам с работата.
Чичо Соул имаше право: Бънк вече трудно насмогваше, но беше стиснат и не му се щеше да плаща на работник.
— И кой ще му дава заплата? — запита накрая Бънк, на път да бие отбой.
— Аз — отвърна чичо Соул. — Пет долара на час за него и допълнително два за вас в качеството ви на наставник.
Бънк се колеба още малко и накрая отстъпи, като насочи заплашително пръст към чичо Соул.
— Искам да ви предупредя. Ако този малък глупак повреди техниката или ме окраде, вие ще плащате.
Ала Уди не направи пито едното, пито другото. Посрещна с възторг предложението на чичо Соул да работи за Бънк.
— Господин Голдман, нали ще се грижа и за вашата градина?
— Сигурно, от време на време. Само че преди всичко трябва да помагаш на господин Бънк. И да го слушаш.
— Обещавам да се старая.
След училище и през почивните дни Уди вземаше автобуса и пристигаше в „Оук Парк“. Бънк го чакаше до своята камионетка, паркирана недалеч от спирката, и двамата правеха обиколка на градините.
От Уди излезе предан и съвестен помощник. Минаха няколко седмици и в Мериленд настана есен. Вековните дървета в „Оук Парк“ се обагриха в червено и жълто, а не след дълго започнаха да ронят мъртвите си листа по алеите. Налагаше се да почистват тревните площи, да подготвят растенията за зимата и да покриват с брезент басейните.
По същото това време в училището „Оук Трий“ Прасето продължаваше да тормози Хилел. Замеряше го с шишарки и камъни, връзваше го и го принуждаваше да яде пръст и извадени от боклука сандвичи. „Плюскай! Плюскай! Плюскай!“, припяваха другите деца, докато Прасето му стискаше носа, за да го накара да си отвори устата. Когато намереше сили за подигравки, Хилел подхвърляше: „Благодаря за вкусния обяд, тъкмо бях гладен“. Следваше нова градушка от удари. Прасето изпразваше чантата му на земята, хвърляше учебниците и тетрадките му в кофата за смет. През свободното си време Хилел пишеше стихове в една тетрадка, която неизбежно попадна във владение на Прасето. Той го накара да изяде няколко листа, прочете на висок глас написаното и накрая изгори онова, което бе останало. Хилел успя да спаси от аутодафето едно стихотворение, посветено на тайната му любов Хелена — дребничко русокосо момиче, което не пропускаше нито едно представление на Прасето. Хилел сметна това за знак, затова събра смелост и подари стихотворението на Хелена. Тя направи фотокопия и ги окачи из училището. Госпожа Чериът, отговорничката за вестника, ги видя и поздрави малката Хелена за поетичния ѝ талант, даде ѝ поощрение и публикува стиховете като нейни.
Посещенията на Хилел при лекаря тревожно зачестиха — особено заради инфекциите на устната кухина — и накрая леля Анита поиска среща с директора Хенингс.
— Господин директор, смятам, че моят син е малтретиран във вашето училище — каза му тя.
— Не, не, никой не може да бъде малтретиран в „Оук Трий“. Ние имаме възпитатели, правила, харта за съвместен живот. В нашето училище децата са щастливи.