— Хилел всеки ден се връща с разкъсани дрехи, съсипани или липсващи тетрадки.
— Трябва да се научи да си пази вещите. Имайте предвид, че ако тетрадките му не са в ред, ще получи порицание в бележника.
— Господин директор, той се грижи за вещите си. Мисля, че се е превърнал в нечия жертва. Не зная какво се случва в това училище, но ние не плащаме двайсет хиляди долара годишно, за да се връща след часовете с инфекции в устата. Не смятате ли, че това е проблем?
— Мие ли си редовно ръцете?
— Да, господин директор, редовно си мие ръцете.
— Защото на тази възраст момчетата са същински прасенца…
Леля Анита с раздразнение установи, че разговорът започва да се върти в кръг, и затова заяви:
— Господии Хенингс, синът ми постоянно се връща със синини по лицето. Просто не знам какво да правя. Дали да го насилвам да се приспособи, или да го преместя в специализирано учебно заведение? Защото, да ви кажа откровено, от сутринта, от момента, когато го изпращам във вашето училище, започвам да се тревожа какво ли ще му се случи този ден…
Тя се разплака и тъй като директорът Хенингс повече от всичко на света се боеше от неприятности в „Оук Трий“, започна да я успокоява, обеща да уреди положението и като начало изпрати да повикат Хилел.
— Я кажи, моето момче — запита го той, — имаш ли неприятности в училище?
— Да речем, че след часовете се заяждат с мен на баскетболното игрище зад училището.
— Аха! И как би описал това? Може би се закачат с теб?
— Бих казал, че става дума за насилие.
— Насилие ли? А, не, не. В „Оук Трий“ не може да има насилие. Сигурно просто се закачат с теб. Сам знаеш, че закачките между момчета са нещо нормално. Момчетата обичат да се блъскат едни други.
Хилел сви рамене.
— Не знам, господин директор. Единственото ми желание е да мога спокойно да играя баскетбол.
Директорът се почеса по главата, погледна слабичкото, но самоуверено момче и накрая предложи:
— Какво ще кажеш да те включим в училищния отбор по баскетбол?
Хенингс смяташе, че така момчето ще може да играе под закрилата на възрастен. Идеята се хареса на Хилел и директорът незабавно го отведе при учителя по физическо възпитание.
— Шон — обърна се към него Хенингс, — ще можем ли да запишем този млад шампион в баскетболния отбор?
Шон изгледа мършавото телосложение и изпълнените с молба очи на Хилел.
— Невъзможно — отвърна той.
— И защо?
Шон се наведе към ухото на директора и му прошепна:
— Франк, това е отбор по баскетбол, а не клиника за недъгави.
— Значи, аз съм недъгав, така ли? — възмути се Хилел, който бе чул думите му.
— Не, но си доста слабоват — сряза го Шон. — Само ще ни пречиш.
— Защо все пак не опитаме? — плахо настоя директорът.
Учителят по физическо отново се наведе към него:
— Франк, отборът е попълнен. А списъкът с желаещите е дълъг цял метър. Ако направим изключение за малкия, ще си имаме неприятности с родителите на другите ученици. А аз никак не обичам неприятностите. Казвам ви: ако го пусна на терена, загубата ни е в кърпа вързана. И нека ти напомня, че тази година положението никак не е розово. По принцип успехите ни в баскетбола са доста скромни, но като сега никога не е било…
Хенингс кимна разбиращо, обърна се към Хилел и започна да изрежда разни членове от вътрешния правилник, според които съставът на отбора по баскетбол не може да бъде променян през учебната година. Внезапно в залата за тренировки нахлу шумна тълпа деца. Хилел и директорът седнаха на най-долната пейка на трибуната за зрителите.
— Какво да правя в такъв случай, господин директор? — запита накрая Хилел.
— Дай ми имената на онези, които те закачат. Ще ги накарам да обяснят поведението си. Може да организираме и семинар против грубите закачки.
— Няма смисъл. Ще стане още по-лошо. Сам го знаете.
— А защо в такъв случай не избягваш палавниците? — разсърди се Хенингс. — Щом не искаш да те нагрубяват, просто не ходи на игрището.
— Няма да се откажа от баскетбола.
— Вироглавството е доста тежък недостатък, моето момче.
— Не съм вироглав. Просто се съпротивлявам срещу фашистите.
Хенингс стана блед като платно.
— Къде си чул тази дума? Надявам се, че не учите подобни неща в клас? В училище „Оук Трий“ такива думи не се употребяват.
— Не, прочетох я в една книга.
— Каква книга?
Хилел отвори чантата си и извади книга на историческа тематика.
— Откъде взе този кошмар? — изблея Хенингс.
— От библиотеката.