Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нешвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.
Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.
— От Ню Йорк ли си? — запита ме той.
— Да. Там живея.
— Какво те води във Флорида?
— От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.
— Как е чичо ти? — запита Александра. — Не знаех, че е напуснал Балтимор.
Отбягнах въпроса ѝ, като се задоволих да отговоря:
— Напусна Балтимор след Драмата.
Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.
— Въобразявам ли си, или двамата наистина се познавате?
— Няколко години живях в Балтимор — обясни Александра.
— А аз имам роднини в Балтимор — добавих. — Чичо ми с жена си и братовчедите. Къщата им беше в същия квартал, където живееше Александра със семейството си.
Александра предпочете да не съобщава повече подробности и веднага променихме темата. Бях дошъл пеша и затова след вечерята тя предложи да ме откара до дома ми.
Останал насаме с нея в колата, усетих, че и двамата се чувстваме неловко. Накрая казах:
— Откачена работа. Трябвало е твоето куче да се появи пред моята къща…
— Често бяга — отвърна тя.
— Може би не обича Кевин — пошегувах се съвсем неуместно аз.
— Не започвай отново, Маркъс.
Гласът ѝ внезапно бе станал рязък.
— Не бъди такава, Алекс…
— Каква по-точно?
— Чудесно разбираш какво искам да кажа.
Тя спря колата насред улицата и впери очи в моите.
— Защо постъпи така с мен, Маркъс?
Трудно издържах погледа ѝ.
— Изостави ме! — възкликна тя.
— Съжалявам. Имах си причини.
— Имал си причини? Нямаше никакви причини да провалиш всичко!
— Александра, те… Те са мъртви!
— Е, и какво? Да не би аз да съм виновна?
— Не — отвърнах. — Съжалявам. Съжалявам за всичко.
Последва тягостно мълчание. Обадих се само, за да ѝ обясня къде живея. Щом стигнахме, тя каза:
— Благодаря за Дюк.
— Ще ми бъде приятно да се видим пак.
— Мисля, че е по-добре да спрем дотук, Маркъс. Не се връщай.
— У Кевин ли?
— В моя живот. Не се връщай в моя живот, моля те.
После си отиде.
Не ми се прибираше. Ключовете на колата бяха в джоба ми и реших да направя едно кръгче. Без да си давам сметка, стигнах до Маями, прекосих града, навлязох в тихия квартал „Коконът Гроув“ и спрях пред къщата на чичо. Времето беше приятно и аз излязох от колата. Облегнах се на каросерията и дълго гледах къщата. Струваше ми се, че той все още е тук, че мога да усетя присъствието му. Исках отново да се срещна с моя чичо Соул, но имаше само един начин това да се случи. Като пиша.
* * *
Соул Голдман беше брат на баща ми. Преди Драмата, преди събитията, за които се каня да ви разкажа, той беше — по думите на баба и дядо — много важна личност. Беше адвокат и оглавяваше най-реномираната кантора в Балтимор, а благодарение на своя опит бе успял да спечели няколко шумни дела в Мериленд. Негов бе случаят „Доминик Пернел“. Негов бе случаят „Балтимор срещу Морис“. Случаят с незаконните продажби в Сънридж също беше негов. Всички в Балтимор го познаваха. Изявяваше се в пресата, по телевизията и още помня колко впечатляващо бе това за мен. Женен беше за младежката си любов, за онази, която се превърна в моята леля Анита. В детските ми очи тя бе най-красивата жена на света и най-нежната от всички майки. Беше лекарка — видна специалистка по онкология в болницата „Джонс Хопкинс“, една от най-реномираните в страната. Двамата имаха чудесен син на име Хилел, приветливо и необикновено интелигентно дете. Разликата във възрастта ни беше само няколко месеца и аз го чувствах като брат.
Най-прекрасните моменти от моята младост са свързани с тях. По онова време дори само споменаването на фамилията им бе достатъчно, за да се изпълня с небивала гордост и щастие. За мен те стояха по-високо от всички други семейства, от всички други хора, които познавах тогава: по-щастливи, по-съвършени, по-амбициозни, по-уважавани. Бяха същества от друго измерение и животът непрестанно потвърждаваше това мое убеждение. Бях омаян от лекотата, с която минаваха през живота, заслепен от техния блясък, покорен от тяхната непосредственост. Възхищавах се от държанието им, от охолството им, от общественото им положение. От тяхната къща, от скъпите им коли, от вилата им в Хемптънс, от апартамента им в Маями, от традиционната им зимна почивка на ски през март в Уислър, Британска Колумбия. От тяхната простота, от щастието им. От приветливото им отношение към мен. От безспорното им превъзходство, което неволно будеше възхита. Бяха недосегаеми за завистта: стояха прекалено високо, за да може тя да ги докосне. Божията благословия беше над тях. Дълго време смятах, че нищо лошо не може да им се случи. Дълго време смятах, че завинаги ще си останат такива.