В семейния кръг дядо и баба имаха навика да изразяват чувствата и предпочитанията си чрез съответната интонация: в техните уста думата „Балтиморови“ сякаш бе излята от злато, докато „Монтклеърови“ изглеждаше като следа на плужек. Похвалите бяха за Балтиморови, а укорите за Монтклеърови. Ако телевизорът им не работеше, това бе, защото аз съм го повредил, ако хлябът беше сух, това бе, защото го е купил баща ми. Хлябът, донесен от чичо Соул, винаги беше великолепен, а ако телевизорът заработеше отново, това бе, защото Хилел го е оправил. Дори при равни позиции отношението беше различно: ако някое от нашите две семейства закъснееше за вечеря, за Балтиморови дядо и баба казваха, че горките, сигурно са попаднали в задръстване. Ако пък това се случеше на Монтклеърови, непременно се оплакваха от постоянните ни закъснения. При всички обстоятелства Балтимор бе столица на прекрасното, а Монтклеър — на „има какво да се желае“. И най-вкусният хайвер, купен от Монтклеър, не струваше пред вкиснатото зеле от Балтимор. При среща с познати на дядо и баба, когато посещавахме ресторанти или търговски центрове, баба ни представяше по следния начин: „Това е синът ми Соул, известен адвокат. Съпругата му Анита, уважаван лекар в „Джонс Хопкинс“, а това е синът им Хилел, същински малък гений“. Всеки от Балтиморови получаваше ръкостискане и лек поклон. Едва тогава баба разсяно посочваше с пръст родителите ми и мен: „А това са моят по-малък син и семейството му“. Трябваше да се задоволим с бегло кимване, с каквото обикновено удостояваха служителя на паркинга или домашния прислужник.
Единственото равенство между Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър — поне през ранното ми детство — се свеждаше до броя: всяко от нашите семейства се състоеше от трима членове. Ала макар официално Голдманови от Балтимор да бяха трима на брой, всеки техен познат би ви казал, че са четирима. Много скоро братовчед ми Хилел, с когото споделях участта на единствено дете, бе дарен от живота с привилегията да получи брат. В резултат на събитията, които след малко ще ви опиша подробно, той бе следван неотлъчно от приятел, когото всеки би могъл да помисли за въображаем, докато не го видеше наяве: Удроу Фин, или Уди, както го наричахме, беше по-красив, по-снажен, по-силен, способен на всичко, грижовен и винаги налице, когато се нуждаеха от него.
Твърде скоро Уди се сдоби със статут на пълноправен член на Голдманови от Балтимор и стана част както от тяхното, така и от нашето семейство: племенник, братовчед, син и брат. Присъствието му бе толкова обичайно, че когато го нямаше по време на фамилните събирания, всички питаха къде е. Тревожеха се защо не е дошъл, тъй като пребиваването му сред нас бе не само законно, но и задължително, за да бъдем всички налице. Ако накарате някой, който ни е познавал по онова време, да ви каже кои са Голдманови от Балтимор, той ще спомене Уди, без дори да се замисли. За пореден път ни бяха победили: в мача между Балтиморови и Монтклеърови резултатът вече не беше три на три, а четири на три.
Уди, Хилел и аз бяхме най-верни приятели. Уди беляза с присъствието си най-прекрасните ми години, прекарани заедно с Балтиморови — времето от 1990-а до 1998-а, едновременно благословено и подготвило почвата за разразилата се по-късно драма. От десет- до осемнайсетгодишна възраст тримата бяхме напълно неразделни. Превърнали се бяхме в трилико братство, в триада, в троица, която гордо наричахме „бандата на Голдманови“. Обичахме се, както малцина родни братя са се обичали: дали си бяхме взаимна клетва за вярност, смесихме кръвта си и тържествено се обрекохме на вечна любов. Въпреки всичко, случило се впоследствие, онзи период от живота ми завинаги ще си остане изключителен: епопеята на трима юноши в благословената от боговете Америка.
За мен щастието се свеждаше до това да бъда в Балтимор заедно с тях. Чувствах се пълноценен само когато са до мен. Признателен съм на моите родители, че на възраст, когато малко деца пътуваха сами, те ми позволяваха да ходя до Балтимор, за да прекарам почивните дни, съчетани с празници, при хората, които толкова обичах. За мен това бе началото на нов живот, белязан от календара на ваканциите, свободните от занятия дни и честванията на героите на Америка. Наближаването на Деня на ветераните, Деня на Мартин Лутър Кинг или Деня на президентите ме изпълваше с небивала радост. При мисълта, че ще ги видя, не ме свърташе на едно място. Слава на воините, паднали за Родината, слава на доктор Мартин Лутър Кинг-младши, че е бил толкова добър човек, слава на нашите почтени и доблестни президенти, които ни освобождаваха от училище всеки трети понеделник на февруари!