За да спечеля допълнителен ден, моите родители ми позволяваха да потегля веднага след училище. След часовете се прибирах със скоростта на мълния и приготвях нещата си. С чанта на гърба чаках мама да се върне от работа, за да ме откара до гарата в Нюарк. Тръпнещ от нетърпение, сядах във фотьойла до входа обут, облечен, готов. Винаги подранявах, а тя закъсняваше. За да убия времето, разглеждах снимките на нашите две семейства, подредени върху шкафа до мен. Струваше ми се, че колкото ние сме невзрачни, толкова те са впечатляващи. При това животът ми в Монтклеър, красиво предградие на Ню Джърси, беше охолен, спокоен, щастлив и не изпитвах нужда от нищо. И все пак нашите коли ми се струваха не толкова лъскави, разговорите — недотам забавни, слънцето — не толкова ярко, въздухът — не толкова чист.
Най-сетне чувах мама да натиска клаксона. Втурвах се навън и се качвах в старичката хонда сивик. Мама освежаваше лака на ноктите си, пиеше кафе от картонена чаша, хапваше сандвич или попълваше рекламни формуляри. Понякога всичко това едновременно. Беше елегантна и винаги добре поддържана. Красива и с приятен грим. Ала на връщане от работа върху ревера продължаваше да виси баджът с нейното име и надпис отдолу „На вашите услуги“, който ми се струваше страшно унизителен. Балтиморови бяха обслужвани, а ние обслужвахме.
Упреквах мама за закъснението и тя ме молеше за прошка. Не ѝ прощавах, но тя нежно прокарваше пръсти в косите ми, целуваше ме, лепваше ми червило на бузата и веднага гальовно го избърсваше. След това ме откарваше до гарата, откъдето привечер вземах влака за Балтимор. По пътя тя ми напомняше колко ме обича и че вече ѝ липсвам. Преди да се кача във вагона, ми подаваше пакет със сандвичи, които бе купила заедно с кафето, сетне ме караше да обещая, че ще бъда „възпитан и послушен“. Докато ме прегръщаше, пускаше в джоба ми банкнота от двайсет долара, сетне ми казваше: „Обичам те, котенце“. Полагаше върху бузите ми две целувки, които понякога стигаха до три или четири. Винаги казваше, че една не е достатъчна, но на мен и тя ми беше много. Като се сещам днес, се упреквам, че не съм ѝ позволявал да ме целуне десет пъти преди всяко отпътуване. Упреквам се дори, че толкова често съм се разделял с нея. Упреквам се, че рядко съм си давал сметка, че нашите майки не са вечни, че толкова рядко съм си повтарял: обичай майка си.
Само след два часа пристигах на централната гара в Балтимор. Смяната на семейството най-после можеше да започне. Свалях твърде тесните дрехи на Монтклеърови и обличах одеждите на Балтиморови. В падащата нощ тя ме чакаше на перона. Красива като царица, сияйна и изискана като богиня, тя бе тази, чийто образ спохождаше понякога по твърде срамен начин младежките ми нощи. Леля Анита. Затичвах се към нея, прегръщах я. Все още чувствам нейната ръка в косите си, тялото ѝ, долепено до моето. Чувам гласа ѝ да казва: „Марки, скъпи, толкова се радвам да те видя“. Не зная защо, но най-често идваше да ме посрещне сама. Причината сигурно бе, че чичо Соул оставаше да работи до късно в своя кабинет, а на нея не ѝ се искаше да мъкне със себе си Хилел и Уди. Възползвах се от случая, за да си я представя като моя годеница: малко преди пристигането оправях дрехите си, сресвах се в отражението на стъклото, а когато влакът най-сетне спреше, слизах с разтуптяно сърце. Изневерявах на майка ми с друга майка.
Леля Анита караше черно БМВ, което вероятно струваше повече от годишните заплати на моите родители. Качването в колата бе първият етап от моето преображение. Забравях за разхвърляната хонда и изпадах във възхита от тази огромна, дъхаща на лукс модерна кола, с която напускахме центъра на града на път за тузарския квартал „Оук Парк“, където живееха. „Оук Парк“ бе различен свят: тротоарите бяха по-широки, от двете страни на улиците растяха грамадни дървета. Къщите бяха една от друга по-големи, порталите си съперничеха по украса, а оградите по височина. Минувачите ми се струваха по-красиви, кучетата им — по-елегантни, тичащите за здраве — по-атлетични. В нашия квартал в Монтклеър къщите до една бяха гостоприемни, без огради около дворовете им, докато в „Оук Парк“ почти всички бяха закътани зад жив плет и стени. По тихите улици минаваха колите на частната охрана с оранжеви буркани и надпис „Патрул Оук Парк“ на каросерията, които бдяха над спокойствието на обитателите.