Прекосяването на „Оук Парк“ заедно с леля Анита поставяше началото на втория етап от моето преображение: започвах да се чувствам висше същество. Всичко край мен сякаш бе съвсем в реда на нещата: колата, кварталът, моето присъствие. Служителите от патрула на „Оук Парк“ имаха навик да махат с ръка за поздрав на жителите на квартала, които им отвръщаха със същия жест. Това бе знак, че всичко е наред и богатите обитатели могат спокойно да се разхождат. Когато се разминавахме с първата патрулна кола, служителят ни махаше и аз бързах да върна поздрава. Сега вече бях тукашен. Пред къщата леля Анита натискаше два пъти клаксона, за да извести за нашето пристигане, след което с дистанционното отваряше двете железни челюсти на портала. Поемаше по алеята и влизаше в гаража за четири коли. Едва-що слязъл, виждах как входната врата се отваря с весел грохот и към мен с крясъци се втурваха Уди и Хилел, братята, с които животът така и не ме дари. Всеки път влизах с омаян поглед: вътре всичко беше красиво, луксозно, величествено. Гаражът им бе голям колкото нашия хол. Кухнята им — колкото цялата ни къща. Баните им бяха като нашите спални, а спалните — достатъчно на брой, за да приютят няколко поколения от рода ни.
Всеки следващ мой престой там беше по-хубав от предишния и укрепваше възхищението ми от чичо и леля и особено от съвършената хармония, която цареше в бандата, съставена от мен, Хилел и Уди. Те бяха кръв от моята кръв, плът от моята плът. Харесвахме едни и същи спортове, едни и същи актьори, едни и същи филми, едни и същи момичета, и то не по силата на някаква предварителна уговорка или специално постигнат консенсус, а защото всеки от нас се явяваше естествено продължение на другия. Отправяхме предизвикателство към природата и науката: родословните дървета на нашите предци не излизаха от едно стъбло, но разклоненията им следваха еднакви извивки. Понякога отивахме на гости у бащата на леля Анита, който живееше в дом за стари хора — „къщата на мъртвите“, както я наричахме, — и си спомням, че леко изкуфелите му приятели непрекъснато питаха кой е Уди и ни бъркаха помежду ни. Сочеха ни с криви пръсти и безцеремонно задаваха един и същ въпрос: „Този тук от Голдманови от Балтимор ли е, или от Голдманови от Монтклеър?“. Когато трябваше да отговори леля Анита, тя с нежност в гласа обясняваше: „Това е Удроу, приятелят на Хил. Момчето, което приютихме. Толкова е добро!“. После се обръщаше да види дали Уди е в стаята, за да не го оскърби, макар по тона ѝ веднага да ставаше ясно, че е готова да го обича като роден син. На същия въпрос Уди, Хилел и аз давахме отговор, който ни се струваше по-близък до истината. Зиме, когато коридорите се изпълваха с особена миризма на старост, обитателите ни дърпаха за дрехите със сбръчканите си ръце, за да ни накарат да кажем имената си и по този начин да заситим излинялата им памет, а ние отвръщахме: „Аз съм един от тримата братовчеди Голдман“.
* * *
В средата на следобеда довтаса моят съсед Лио Хоровиц. Разтревожен бе, че цял ден не ме е виждал, и искаше да разбере дали при мен всичко е наред.
— Всичко е наред, Лио — успокоих го аз от прага.
Вероятно се чудеше защо не го пускам да влезе и подозираше, че крия нещо.
— Сигурен ли сте? — настоя той, а в гласа му звучеше нездраво любопитство.
— Напълно. Нищо особено не се е случило. Просто работя.
В този момент той зърна зад гърба ми Дюк, който се бе събудил и бе дошъл да провери какво става, и се ококори:
— Маркъс, какво дири това куче у вас?
— Взех го назаем — наведох засрамено глава.
— Как така?
Направих му знак да влезе и бързо затворих вратата. Никой не биваше да разбере, че кучето е при мен.
— Исках да видя Александра — обясних му. — Наминах към тях и тогава се появи кучето. Реших, че мога да го доведа тук и довечера да го върна под предлог, че само е дошло при мен.
— Драги приятелю, вие сте си изгубили ума. Та това си е отвличане!
— Не, взех го назаем и нямам намерение да го задържа. Ще остане тук само няколко часа.
Докато ме слушаше, Лио извади от хладилника бутилка минерална вода, после, без да иска разрешение, се настани на барплота. Явно бе доволен, че необичайната случка ще разнообрази скучното му всекидневие.