Безброй “земи” има в космическото пространство, където духовният Човек е принуден сега да се изживява в животин-ско тяло: - във физическото тяло на животното, чиито останки на тази планета откриваме запазени от ония времена, когато то не е още носило в себе си духовния Човек, въпреки че днес бива наричано “прачовек”.
С откъсването от духовния прозвен свят и последвалото го съединяване с животинското тяло завършва окончателно “падението” от високата Сияйност.
Духовният Човек, който досега е бил “Мъж и Жена” - обединени в усещането за единен “Аз” и самовъзсъздаващи се по-нататък в други духовни светове, -се оказва по този начин раздвоен, защото във физическия прозвен свят полюсите “Мъж” и “Жена” се разделят по принуда, тъй като този свят може да съществува само благодарение на постоянната “напрегнатост”,
произтичаща от раздвоението на двата изначално дадени полюса.
Първи женският полюс на духовния прозвен Човек предизвиква това “падение” и възжелава битието в животинска форма, - но в духовните сфери не може да остане нищо, в което да е активен само еди-ният от двата полюса “Мъж”-“Жена”, така че мъжкият полюс е принуден да последва незабавно женския в “падението”.
Животинската форма, която женският полюс намира веднага след своето “падение” - “сътворена” вече от духовни Човеци от най-ранното зачатие, - се превръща за мъжкия полюс в принуда да пожелае същата форма и за себе си.
“Синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави, и взимаха си от тях за жени. ” -
(Тук дъщерите “Божии” са станали вече “дъщери човешки”! - Синовете Божии ги следват! —)
Така приблизително може да се опише по земному вечно възобновяващият се процес, който обвързва накрая Човека от духовния прозвен свят с формите на физическисетивния прозвен свят.
Всъщност става една - поискана първоначално от женския полюс - смяна на формата на н€гледа, която незабавно разединява съединените дотогава полюси и ги разлага на един самостоен женски и един също тъй самостоен мъжки полюс, - отговарящи на разделението на половете при земния човек животно, който може да просъществува само в такова разделение.
Според преданието за изгонването от Рая “Ева” е била съблазнена от “змията”, преди да съблазни на свой ред “Адам”. Макар тази легенда да не е стигнала до нас в първоначалния си вид, тя достатъчно ясно показва, че чрез нея един мъдрец е искал да предаде на поколенията, доколкото те биха разбрали образния му език, своето знание за един вечно възобновяващ се процес, символично забулено като разказ за разиграли се във времето събития.
Който умее да разчита словата на този мъдрец, скоро ще намери в тях и по-нататъшните последици за разделените на земята “мъж” и “жена”, посочени чрез думите, с които според мъдреца “Господ” се обръща към “Адам” и към “Ева” и които по многозначителен начин разграничават степента на вината и последиците от нея.
При постоянно възобновяващия се про-цес на “падението” - във всеки отделен случай - пасивният по своята природа “женски” полюс е този, който от страх става пръв жертва на “първородния грях”, пръв се поддава на привличащите сили на физическия свят.
Ала мъжкият полюс съвсем не е без вина, - съвсем не е само “жертва” на своята обвързаност с женския полюс!
“Грехът” на “мъжкия” полюс е в отказа му от всякаква активна съпротива в съвместния двуполюсен живот срещу заплахата, надвиснала над женския полюс поради страха и външното привличане.
Става така, че двата пола си разменят ролите: - духовна перверзия, при която женският полюс възприема активно, а мъжкият - пасивно поведение, а това прави непредотвратимо “падението” във физическия прозвен свят.
Решаващ като “първороден грях” обаче е единствено положителният волеви акт в женския полюс. -
Затова в мита за “грехопадението” “проклятието” заетига човечеството в лицето на “жената”, - то вещае на жената в земен облик телесни болки, страхове и беди, които не могат да бъдат спестени на физическото животинско тяло, както и онази непрекъсната борба с пъстробагрената “змия” на физичес-
/шсетивната форма на нагледа.
За “мъжа” пък самата тази форма на нагледа се оказва обезценена поради проклятието J.
На него са отредени единствено грижите и мъките, неизбежно съпровождащи съществуването във физическата форма на нагледа.
Ето защо по-нататък в същата легенда “Господ” се обръща към “жената” в човека с думите: