— Млъквайте веднага! И двамата! — изкомандва Мелъри и свали шлема си. Лицето й беше зачервено като домат, по челото й се стичаше пот. — Е, Джерард, казвай какво си намерил!
Джерард се опита да си върне поне част от въодушевлението, с което дойде преди малко.
— Намерих една книга. Открих я на тавана. Книга за духове и феи. За истински духове. Вижте ги колко са грозни.
Мелъри взе книгата от ръцете му и започна да я прелиства.
— Това е бебешка книга — изсумтя тя презрително. — Книга с приказки.
— Въобще не е книга с приказки — възрази Джерард. — Това е справочник. Като справочник за птици например. Помага ти да различаваш видовете…
— Я не си измисляй! Да не би да искаш да кажеш, че някаква фея или някакъв дух ми е вързал косата за леглото? — изсмя се Мелъри. — Мама смята, че ти си ме вързал и че откакто татко ни напусна, се държиш особено. Има предвид всичките ти подвизи и училищни побои, в които се замеси…
— Но ти не мислиш като мама, нали, Мел? — попита Джерард с надежда. — Нали и ти постоянно се замесваш в разни истории…
Мелъри пое дълбоко въздух.
— Виж какво, Джерард, не мисля, че си толкова глупав, та да посмееш да ми вържеш косата, защото… — и тя сви изразително юмрук. — От друга страна обаче, едва ли това е работа на феи. Или на духове.
По време на вечерята майка им беше необичайно мълчалива и някак разсеяно досипа в чиниите от пилето и картофеното пюре. Мелъри също мълча почти през цялото време, затова пък Саймън не млъкваше. Той не спря да се хвали какви чудни попови лъжички е наловил, колко необикновени са, колко хубави са и колко бързо ще се превърнат в жаби, защото вече имат малки крачета.
Джерард беше видял поповите лъжички. Много време им трябваше, докато станат жаби, а израстъците, които Саймън наричаше крачета, по-скоро приличаха на току-що появили се пъпки.
— Мамо — осмели се да попита Джерард, — имаме ли роднина, който се казва Артър?
Майка му вдигна глава от чинията си и го изгледа подозрително.
— Не, мисля, че нямаме. Защо питаш?
— А, нищо, просто така. Просто се чудех. Ами Спайдъруик?
— Спайдъруик е фамилията на вашата пралеля Лусинда — отвърна майка му. — Това беше и моминското име на моята майка. Може би този Артър, за когото питаш, е бил някой техен роднина. Но защо те интересува всичко това? Какво е станало?
— Нищо. Просто намерих на тавана някои негови неща.
— На тавана? Ти си ходил на тавана! — Майка му подскочи така, че разплиска чая. — Джерард Грейс, ти ме съсипа! Знаеш, че подът на втория етаж е толкова изгнил, че при най-малката грешка ще се сринеш в дневната на първия етаж. Забранила съм ви да ходите там!
— Аз бях на безопасната страна — оправда се Джерард.
— На тавана няма безопасни места! Колко пъти трябва да ви повтарям? Не искам да играете горе! Особено пък ти! — развика се майка му.
Той прехапа устни. Ето пак — особено ти! До края на вечерята Джерард не промълви нито дума.
— Цяла нощ ли ще четеш тази книга? — попита Саймън.
Той седеше на пода в своята половина на стаята. Двете мишки — Джефри и Лимоновата капка, се гонеха по дебелото, подплатено с вата одеяло, проснато на земята, а новите попови лъжички дремеха в един от многото аквариуми за рибки.
— Е, и? Защо да не чета цяла нощ? Да не би да имаш нещо против? — измърмори Джерард.
Книгата го шашна. От всяка чуплива, ронеща се страница той научаваше невероятни неща. Нима в тази къща наистина има духове? И елфи в градината? И водни нимфи в потока? Страница след страница той все повече се убеждаваше, че тези същества са напълно реални и че действително съществуват, но сега не му се щеше да говори с никого за това, дори и със Саймън. Искаше само да чете.
— Хмм… — обади се отново Саймън. — Не мога да те позная. Струва ми се, че досега трябваше да ти писне. Обикновено не обичаш да четеш.
Джерард вдигна поглед от книгата. Вярно беше. От тях двамата четящият беше Саймън. Специалитетът на Джерард беше да се замесва в неприятности. Той въздъхна.
— Защо пък да не чета? Виждаш, че ако искам да чета, мога — каза Джерард и отгърна следващата страница.
Саймън се прозя.
— Страх ли те е да заспиш? — попита той. — Искам да кажа, страх ли те е, че през нощта може да се случи нещо?
— Виж това. — Джерард бързо отметна няколко страници и се върна почти в началото на книгата. — Виж, този дух се нарича брауни.