Той тикна книгата пред брат си. Върху пожълтялата хартия беше нарисувано спретнато мъничко човече, което държеше четка за почистване на прах. До тази рисунка имаше още една, също на дребно човече. То беше грозно и прегърбено, а в ръката си държеше счупено стъкло.
— А това какво е? — попита Саймън, силно заинтригуван от второто човече.
— Според Артър Спайдъруик това е богърт. Сега ще ти обясня. Брауните са домашни духове. Те не са лоши и помагат в къщната работа, но ядосаш ли ги, побесняват. Започват да вършат всевъзможни гадости и никой не е в състояние да ги спре. Тогава вече се превръщат в богърти. Е, мисля, че сега ние си имаме работа с богърт.
— Мислиш, че сме го вбесили, като разрушихме къщата му, така ли? Онази в стената.
— Може би… А може да си е бил бесен и преди ние да дойдем. Погледни този брауни — и Джерард потупа с пръст по портрета на спретнатия дух. — Той едва ли би живял в онова потънало в прахоляк и паяжини гнездо, украсено с мъртви хлебарки. То сигурно открай време си е било къща на богърт.
Саймън кимна и продължи да разглежда портретите на двата домашни духа.
— Ти намери тази книга в тази къща. Значи е почти сигурно, че този богърт на рисунката е нашият богърт от гнездото в стената, не мислиш ли? — прошепна той.
— Честно казано, не съм мислил за това — отвърна Джерард.
— А в книгата пише ли какво може да направим?
Джерард кимна.
— Има различни съвети как може да се хване богърт. Искам да кажа, не да го хванеш, а просто да го видиш… Или да събереш сигурни доказателства, че съществува. Ако искаш, може да опитаме.
— Джерард, мама забрани да излизаме от стаята — каза Саймън. — Не й давай основание да мисли, че ти си направил онзи ужасен номер на Мелъри.
— Тя така или иначе е сигурна, че съм бил аз. Ако и тази нощ се случи нещо, тя пак ще мисли, че аз съм виновен.
— Няма, защото ще й кажа, че цяла нощ си бил тук и не си си подавал носа навън. А освен това само така можем да сме сигурни, че няма да ни се случи нищо лошо.
— Ами Мелъри?
Саймън сви рамене.
— Тоя богърт трябва да е луд, за да се заяде с Мелъри. Преди да си легне, тя сложи в леглото си една шпага. Лично аз не бих искал да си имам работа с нашата Мел.
— Прав си… — Джерард отново се пъхна в леглото и отвори книгата. — Ще почета още малко.
Саймън кимна с облекчение и се надигна, за да прибере мишките в кафезите. После легна, придърпа завивката над главата си и сънливо измърмори лека нощ.
Джерард продължи да чете. Страница след страница той навлизаше все повече в удивителния свят на околните гори и потоци, които гъмжаха от фантастични същества. Те ставаха все по-реални, почти истински и започваше да му се струва, че докосва хлъзгавите люспести опашки на русалките и грапавата кожа на караконджулите. Джерард почти усещаше горещия дъх на тролите и чуваше ударите на чукове от ковачниците на джуджетата.
Когато затвори последната страница, беше късна нощ. Свит на кълбо, Саймън спеше дълбоко. Джерард се ослуша. В притихналата къща се чуваше само свиренето на вятъра по покрива и шумоленето на водата във водопроводните тръби. Никакво скимтене, никакво топуркане. Дори животните на Саймън спяха и не издаваха звук.
Джерард отново взе книгата и отгърна страницата за богъртите: „Богъртите с настървение преследват и измъчват онези, които доскоро са защитавали. Заради тях млякото се вкисва, храната се разваля, вратите скърцат и хлопат зловещо, кучетата започват да куцат, стените пропукват. Богъртите са причина за много ужасни и необясними нещастия. Те често се забавляват, като правят номера, които приписват на някой друг“.
Джерард отново се замисли. Макар и с известни резерви Саймън все пак му вярваше, но майка му и Мелъри нямаха никакво доверие в него. Трябваше да им докаже, че не е виновен, че не той е завързал косата на Мелъри, че го е направил богъртът.
Джерард прочете съвета в книгата: „Ако посипете по пода захар или брашно, богъртът може да мине през тях и да остави следи от стъпки“.
Ако покажа на мама и на Мелъри отпечатъци от стъпките на богарта, ще ги накарам да ми повярват, помисли си Джерард. Той стана, отвори вратата и предпазливо се прокрадна надолу по стълбите.
В кухнята беше тъмно и тихо. Момчето прекоси на пръсти студените плочки и потърси брашното. Майка му го държеше върху бюфета в старинна аптекарска стъкленица.