Джерард се въртеше неспокойно върху неудобния дюшек. Натисна глава с възглавницата. Почти щеше да се задуши, но и това не помогна. Колкото и да се мъчеше, не можа да заспи. Нямаше нищо против да е в една стая със Саймън, но съжителството с многобройните кафези с животни, които писукаха, цвърчаха, скимтяха и дращеха, беше много по-ужасно от това да спи сам в някоя от стаите на зловещата къща. Скимтенето и цвърченето го подсещаха за нещото в стената. В града Джерард също беше живял в една стая със Саймън и безбройните му гадинки, но там шумът на животните се губеше сред шума на хората и автомобилите и писъка на клаксоните. Тук всичко беше различно и непознато.
Неочаквано вратата изскърца. Джерард подскочи като ужилен и седна в леглото. На вратата се мержелееше странна фигура с дълга черна коса и безформена бяла дреха. Джерард не разбра как се плъзна по леглото и се изтърколи на пода, свит на кълбо.
— Спокойно, аз съм — прошепна бялата фигура. Беше Мелъри по нощница. — Стори ми се, че чух твоята катерица.
Докато се изправяше, Джерард се чудеше как ще бъде оценено светкавичното му изхлузване от леглото — че е страхливец, или че просто има добри рефлекси. Саймън спокойно похъркваше в съседното легло.
Мелъри ядосано махна с ръка.
— Хайде, по-бързо. То няма да ни чака да се натуткаме, за да го хванем.
Джерард хвана Саймън за рамото и го разтърси.
— Саймън… Събуди се. Имаш нов домашен любимец. Любимееееееец!
Саймън се размърда и изръмжа, придърпа завивката и опита да се покрие презглава.
— Саймън… — Джерард се наведе още по-ниско над своя близнак и зашепна енергично. — Саймън… Катерица! Катерица!
Саймън отвори очи.
— Толкова сладко бях заспал. Какво има? Каква катерица?
— Ставай и ще видиш. Мама отиде за мляко и ми заръча да се грижа за вас. Скоро ще се върне, нямаме много време! Ставай! — изкомандва припряно Мелъри и издърпа завивките от брат си.
Тримата бавно пъплеха през тъмните коридори на къщата. Най-отпред вървеше Мелъри. На всеки две-три крачици тя спираше, ослушваше се и отново продължаваше. От време на време през стените прошумоляваха тихи стъпки или се чуваше драскане.
Шумоленето стана по-силно, когато наближиха кухнята. Джерард забеляза, че неизмитата тенджера със засъхналите остатъци от вечерята е още в мивката.
— Мисля, че е тук. Слушайте — прошепна Мелъри.
Шумът спря. Настъпи мъртва тишина.
Мелъри грабна метлата и насочи дървената дръжка като бейзболна бухалка.
— Ще разбия стената — заяви тя.
— Като се върне от магазина, мама ще види дупката — предупреди Джерард.
— В тази надупчена къща! Ха! Никога няма да забележи.
— Ами ако удариш катерицата? — намеси се и Саймън. — Може да я нараниш…
— Стига! — изшътка Мелъри.
Тя прецапа през кухнята с босите си крака, стигна до стената и замахна към нея с дръжката на метлата. В стената зейна дупка, а във въздуха се разнесе облак прах като брашно. Той се посипа по косата на Мелъри и тя придоби още по-призрачен вид. Без да обръща внимание на прахоляка, Мелъри протегна ръка към дупката и откърти парче мазилка. Джерард пристъпи по-близо и усети как косъмчетата по ръцете му настръхват. Между гредите в стената бяха натъпкани стари дрипи.
Мелъри издърпа няколко парцала и зад тях се появиха странни неща: остатъци от перде, разнищена коприна и дантели, опърпани ширити, галончета, връвчици. По гредата бяха забити карфици. Те образуваха загадъчна редица, която се виеше като змия нагоре към тавана. В единия ъгъл се блещеше глава на кукла, между гредите като гирлянди висяха мъртви хлебарки. По дъските се търкаляха малки оловни войници с разтопени ръце и стъпала. Приличаха на покосени от безпощадна вражеска армия. Тук-там бляскаха назъбени парченца огледало, залепени по гредата с пожълтяла дъвка.
Мелъри се пресегна и измъкна един медал. Беше сребърен, със синя панделка, награда от състезание по фехтовка.
— Този медал е мой! — възкликна тя.
— Катерицата го е отмъкнала — кимна Саймън.
— Едва ли. Не е катерица. Катериците не правят такива неща — прошепна Джерард.
— Даяна Бекли има порове, които постоянно й крадат куклите Барби — каза Саймън. — Много животни обичат лъскавите неща.