Металната клетка измина около метър нагоре в стената. Слабото пламъче на свещта хвърляше зловещи сенки. Катерицата или каквото и да беше нещото, можеше да е до Джерард, аха-аха да го докосне, а той нямаше и да го види.
— Не виждам нищо! — викна Джерард надолу към брат си и сестра си, но не беше сигурен дали го чуха.
Асансьорът се изкачваше бавно. На Джерард му се струваше, че не може да диша. Чудеше се дали пламъкът на свещта не е изгълтал всичкия кислород от клетката. Коленете му се бяха забили в гърдите, а прегънатите стъпала, върху които седеше с цялата си тежест, го боляха все по-силно.
Изведнъж кухненският асансьор изскърца силно, люшна се и спря. Нещо драсна по металната му стена.
— Не може да се движи повече — извика Мелъри отдолу. — Виждаш ли нещо?
— Не — отвърна Джерард. — Мисля, че заседна.
Отново се чу дращене, този път по-силно и по-настойчиво. Като че ли нещо се опитваше да пробие с нокти тавана на асансьорната клетка. Джерард изскимтя и заудря с юмруци отвътре, за да изплаши нещото. Внезапно кухненският асансьор тръгна нагоре така неочаквано, както беше спрял. Издигна се около половин метър и отново спря. Този път беше пред стая с един-единствен малък прозорец, откъдето проникваше бледата светлина на луната.
Джерард изпълзя от асансьорната клетка в стаята.
— Готово! Успях! — извика той. — Вече съм горе.
Стаята беше ниска, по стените й минаваха рафтове, отрупани с книги. Врата нямаше. Джерард внезапно осъзна, че няма никаква представа къде се намира.
Глава трета
Джерард огледа стаята. Беше малка библиотека с огромно писалище в средата. Върху бюрото имаше отворена книга и чифт старомодни очила с кръгли рамки. Стъклата им блеснаха, отразявайки пламъчето на свещта. Джерард приближи лавиците с книги. Слабата светлинка едва-едва ги осветяваше и той не можеше да прочете повече от едно заглавие. Ако искаше да види следващото, трябваше да премести свещта. Всички заглавия бяха необикновени: „История на шотландските джуджета“, „Списък на феи и духове, гостували тук от целия свят“, „Анатомия на насекомите и на други летящи същества“.
На края на бюрото имаше няколко стъкленици с изсушени растения и горски плодове, а в една по-голяма бяха събрани потъмнели речни камъни. Край тях лежеше рисунка с акварелни бои — мъж и малко момиченце играеха на моравата пред къща. Джерард премести свещта към книгата и видя, че върху разтворените й страници има лист хартия. И книгата, и листът бяха покрити с дебел слой прах. Хартията беше пожълтяла от времето. С разкривени букви върху нея беше написано кратко стихотворение:
„Нагоре, нагоре, качи се нагоре
и своите тайни аз ще отворя.
Там, където фалшиво и истинско са еднакви,
ще намериш ключа към страшни загадки.“
Джерард взе листа и още веднъж внимателно прочете написаното. Беше като послание, оставено точно за него. Но от кого? И какво означаваше?
Изведнъж отдолу се чу вик:
— Мелъри! Саймън! Какво правите горе?
Джерард прехапа устни. Майка му се беше върнала от магазина. В най-неподходящия момент!
— В стената имаше катерица — чу той гласа на Мелъри, но майка им я прекъсна.
— Не ми се слушат глупости! Къде е Джерард?
Мелъри и Саймън не отговориха.
— Веднага спуснете кухненския асансьор! Мислете му, ако брат ви е в него!
Джерард изтича до асансьорната шахта, но успя да види само как клетката изчезва надолу към кухнята на първия етаж. От бързото движение свещта се залюля и изпращя, започна да дими, но не угасна. Отдолу едва-едва се чу гласът на Саймън.
— Ето, мамо. Видя ли? Джерард не е тук.
Сигурно празната асансьорна клетка вече беше в кухнята.
— Добре, но къде е тогава? — продължаваше да се ядосва майка им.
— Не знам — отвърна Мелъри. — Може да спи.
Майка им въздъхна.
— Добре. А сега вие, двамата, качвайте се при брат си и лягайте. Веднага.
Джерард чу как стъпките на брат му и сестра му се отдалечиха и заглъхнаха. Сигурно щяха да изчакат известно време майка им да заспи и едва след това щяха да се промъкнат в кухнята, за да го смъкнат долу.