Изведнъж нещо зад гърба му прошумоля. Джерард светкавично се обърна. Шумът идваше откъм писалището. Момчето вдигна буркана със свещта и видя в праха някакви драскулки. Преди малко ги нямаше там! Той се наведе и с ужас прочете:
„Щип-шъп, щип-шьп!
Пази своя гръб!“
Джерард отскочи назад. Свещта се наклони. Потече восък и пламъчето угасна. Уплашен до смърт, Джерард стоеше вцепенен в тъмното. Не можеше да мръдне. Тук, в стаята, някъде край него имаше нещо и това нещо можеше да пише!
Той опря гръб на стената до празната шахта и стисна зъби, за да не изпищи. От кухнята долу чу шум на хартиени торби, които майка му изпразваше от покупките.
— Какво има там? — прошепна Джерард с пресъхнало гърло. — Какво си ти?
В стаята цареше тишина.
— Какво има там? — прошепна Джерард с пресъхнало гърло. — Какво си ти?
— Знам, че си тук — прошепна отново Джерард.
Никакъв отговор. Нищо.
Джерард чу стъпките на майка си по стълбите, после чу как се отваря и затваря вратата на стаята й, след това настъпи тишина. Беше смазваща — толкова плътна и тежка, че Джерард спря да диша и започна да се задушава. Струваше му се, че ако диша, ще се издаде, нещото ще го чуе и ще го сграбчи в ноктите си.
В стената се чу скърцане. Джерард се стресна и изпусна буркана, но после осъзна, че скърца асансьорът. Протегна ръце и заопипва пътя в тъмнината.
— Хайде, слизай! — чу той шепота на сестра си откъм шахтата.
Джерард бързо се сви на кълбо в металната кутия. Изпитваше такова облекчение, че не разбра как стигна до кухнята.
— Горе има библиотека — започна да разказва той, още щом се измъкна от тясната шахта. — Тайна библиотека с много особени книги. И освен това там имаше нещо. Нещо, което може да пише.
— Шъ-ъ-ът, Джерард… — прекъсна го Саймън. — Мама ще ни чуе.
Джерард подаде листа с четирите стиха.
— Вижте това. Тук има указания.
— Ние ще ги видим, но не ми е ясно ти видя ли нещо? — попита Мелъри.
— Да, да, да! — ядоса се Джерард. — Ти слушаш ли ме? Колко пъти ще ти казвам? Видях предупреждение, написано върху праха на писалището: „Пази своя гръб!“.
Мелъри поклати глава.
— Това може да е било написано преди сто години.
— Може, но не е! Огледах писалището малко преди това и нямаше нищо написано, разбра ли!
— Сега се успокой! — прекъсна го сестра му. — После ще говорим.
— Защо после? Мелъри, аз го видях! Видях го! Защо не ми вярваш?
Сестра му внезапно го сграбчи.
— Тихо!
Но беше късно.
— Мелъри! Пусни брат си! — Майка им стоеше на най-горното стъпало на тясната кухненска стълба и беше бясна. — Мислех, че се разбрахме, но виждам, че не сме. Сега ме чуйте — ако още веднъж някой стане от леглото, ще ви заключа в стаите. Ясно ли е?
Мелъри бавно пусна Джерард, като го гледаше многозначително.
— Ами ако имаме нужда да идем до тоалетна? — попита Саймън.
— Марш в леглата си! Веднага! — викна майка им.
Когато си легнаха, Джерард дръпна завивката над глава и стисна клепачи.
— Аз ти вярвам… Вярвам ти и за бележката, и за всичко… — зашепна Саймън, но Джерард не отговори. Беше много щастлив, че е в леглото си. Нямаше нищо против да остане в него цяла седмица.
Глава четвърта
Джерард се събуди от писъците на Мелъри. Скочи от леглото и се втурна по коридора към стаята на сестра си. Онова, което видя, го слиса.
Дългата коса на Мелъри беше разделена на кичури, а кичурите бяха завързани за металната рамка на леглото. Лицето й беше червено, а ръцете й бяха покрити с ужасни синини и отоци. Майка им седеше на леглото и се опитваше да отвърже възлите на косата на Мелъри.
— Какво става тук? — попита смаяно Джерард.
— Просто ги разсечи… — подсмърчаше Мелъри. — Отрежи ги. Искам да се измъкна от това легло! Искам да се махна от тая къща! Мразя я! Мразя това място!
Майка им вдигна глава и се обърна към Джерард. — Кой направи това, Джерард?
— Не знам — вдигна рамене Джерард и погледна към Саймън, който седеше на прага на вратата и мигаше объркано. Не беше Саймън, явно беше работа на нещото от стената. Майка му почервеня като рак и присви очи. Беше ужасно ядосана.
— Джерард Грейс, снощи ти се караше със сестра си. Видях те! После си решил да й отмъстиш.
— Мамо, не съм го направил аз. Честна дума! — Джерард не можеше да повярва, че майка му мисли, че е способен на такова нещо. Вярно, той и Мелъри вечно се караха, но това нищо не значеше.