Той й предаваше думите им.
— Бартълби казва, че „вий имате лик кат смачкана слива“ — обясняваше й той.
— Той също! Защо говори толкова смешно? Да не иска да каже смачкан домат?
— Не мисля, че по негово време е имало домати — отбеляза Ник. — И тогава са говорили точно така.
Скарлет беше щастлива. Тя беше умно и самотно дете. Майка й работеше за далечен университет и преподаваше на хора, които никога не виждаше лице в лице. Оценяваше работи по английски език, които получаваше в компютъра си, и изпращаше обратно писма със съвети и напътствия. Баща й преподаваше физика на елементарните частици, но Скарлет един ден каза на Ник, че има твърде много хора, които искат да преподават физика на елементарните частици, но са твърде малко тези, които искат да я учат и затова семейството им непрекъснато се мести в различни университетски градчета и във всеки град баща й се надява да получи постоянна преподавателска работа, която така и не получава.
— Какво е физика на елементарните частици? — попита Ник.
Скарлет сви рамене.
— Ами — започна тя, — има едни неща — атоми, които са твърде малки, за да се видят, направени сме от тях. Има и неща, които са по-малки от атомите, и това е физиката на елементарните частици.
Ник кимна и реши, че бащата на Скарлет вероятно се занимава с въображаеми неща.
Ник и Скарлет бродеха заедно из гробището всеки работен ден следобед, обхождаха имената по надгробните камъни с пръст и ги записваха. Ник разказваше на Скарлет това, което знаеше за обитателите на гроба, мавзолея или гробницата, а тя му разказваше истории, които беше прочела или научила. Понякога му разказваше за света отвън — за коли и автобуси, за телевизия и самолети (Ник ги беше виждал да прелитат високо горе в небето, беше ги помислил за шумни сребърни птици, но никога досега те не бяха събуждали любопитството му). Той на свой ред й разказваше за дните, когато са били живи хората от гробището — как Себастиян Рийдър ходил в Лондон и видял кралицата, която била дебела жена с кожена шапка, оглеждала всички и не говорела английски. Себастиян Рийдър не помнеше коя била тя, но мислеше, че не останала кралица задълго.
— Кога е било това? — попита Скарлет.
— Умрял е през 1583 година, така пише на гроба му, значи се е случило преди това.
— Кой е най-старият човек в цялото гробище? — попита Скарлет.
Ник сбърчи чело.
— Вероятно Кай Помпей. Дошъл е тук сто години след като римляните стъпили по тези земи. Той ми го разказа. Обичал да пътува.
— Значи той е най-старият?
— Така мисля.
— Може ли да си направим къщичка в някоя от онези каменни къщи?
— Не можеш да влезеш, заключени са.
— А ти можеш ли да влезеш?
— Разбира се.
— Тогава защо аз не мога?
— Заради гробището — обясни той. — Аз получих Свободата на гробището и то ме пуска да ходя на разни места.
— Искам да вляза в каменната къща и да направя малка къщичка.
— Не можеш.
— Държиш се гадно!
— Не е вярно.
— Гадняр!
— Не съм.
Скарлет пъхна ръце в джобовете на анорака си и се спусна по хълма, без да се сбогува, убедена, че Ник крие нещо от нея. В същото време имаше чувството, че самата тя не се бе държала справедливо, от което се ядоса още повече.
Вечерта, докато се хранеха, Скарлет попита майка си и баща си дали по тези места е имало някой, преди да дойдат римляните.
— Къде си чула за римляните? — учуди се баща й.
— Всички знаят — отвърна Скарлет с ледено презрение. — Имало ли е?
— Имало е келти — обясни майка й. — Те първи са били тук, много преди римляните. Келтите са народът, който римляните завладели.
На пейката до стария параклис Ник водеше подобен разговор.
— Най-старият ли? — каза Сайлъс. — Наистина, Ник, не знам. Най-старият, който аз съм срещал в гробището, е Кай Помпей. Но тук е имало хора и преди римляните да дойдат. Много хора, много преди това. Как върви ученето на буквите?
— Мисля, че добре. Кога ще се науча да пиша слято?