Беше го виждала да се плъзга през стените като сянка.
В отговор Ник извади голям ръждясал железен ключ.
— Беше в параклиса — каза. — Сигурно отваря повечето врати тук. Обикновено използват един и същ ключ за всички врати, така има по-малко работа.
Скарлет се покатери до върха на хълма при Ник.
— Истината ли казваш?
Той кимна, а в ъгълчетата на устата му танцуваше доволна усмивка.
— Хайде — подкани я той.
Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе изпълнен с птичи песни и жужене на пчели. Нарцисите се полюшваха от лекия ветрец, тук-таме по хълма кимаха подранили лалета. Зеленият склон бе поръсен със синия снежец на незабравките и едри, нежни жълти иглики. Двете деца стигнаха до малката гробница на Фробишърови — стара, проста, малка, забравена каменна постройка с метална врата. Ник отключи вратата с ключа и влязоха.
— Има дупка — каза Ник. — Или врата, зад един от ковчезите.
Не след дълго децата откриха вратата зад един ковчег на долната редица. Всъщност дори не беше врата, а най-обикновен проход.
— Води надолу — посочи Ник. — Ще се спуснем вътре.
Внезапно Скарлет престана да харесва толкова много това приключение.
— Няма да виждаме долу, тъмно е — опита се да се измъкне момичето.
— Нямам нужда от светлина — отвърна Ник. — Не и докато съм на гробището.
— Но аз имам нужда — натърти Скарлет. — Тъмно е.
Ник се замисли за успокояващите неща, които би могъл да каже — например „долу няма нищо страшно“, но разказите за побелели коси и хора, които никога не се завръщат, не му даваха да я успокои с чиста съвест, затова предложи:
— Добре, аз ще сляза, а ти ме чакай тук.
Скарлет се намръщи.
— Не бива да ме оставяш тук сама.
— Ще се спусна — каза Ник, — ще видя кой лежи долу и ще се върна да ти разкажа.
Той се обърна към прохода, наведе се и понечи да тръгне на четири крака. Оказа се, че проходът е достатъчно висок, за да се изправи. В каменния под дори имаше изсечени стъпала.
— Сега ще сляза по стъпалата — обади се отвътре Ник.
— Много надолу ли слизат?
— Така ми се струва.
— Ако ми държиш ръката и ми казваш къде да стъпвам — започна несигурно Скарлет, — ще дойда с теб. Ако обещаеш всичко да е наред.
— Разбира се — отвърна Ник и преди да довърши изречението си, момичето вече минаваше на четири крака през отвора.
— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.
— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.
— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.
Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.
— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…
— Какво е нарисувал?
— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.
— Усещам го! — развълнувано каза момичето.
— Сега стъпалата се уголемяват. Излизаме от някаква голяма стая, но стъпалата продължават. Не мърдай! Така, сега съм между теб и стаята. Дръж лявата си ръка на стената.
Продължиха да се спускат.
— Още една стъпка и сме на каменния под — продължаваше да обяснява Ник. — Малко е неравен.
Стаята беше малка. На земята имаше каменна плоча с издатина в единия ъгъл, където стоеше някакъв малък предмет. По земята се търкаляха кости, много стари кости, въпреки че в подножието на последното стъпало Ник видя сгърчен труп, облечен в останките на дълго кафяво палто — реши, че това е младежът, който мечтаел за богатство. Сигурно се е подхлъзнал и е паднал в тъмното.
Шумът ги изненада. Сякаш идваше отвсякъде — като стържещо плъзгане, като змия сред сухи листа. Скарлет стисна по-силно ръката на Ник.
— Какво става? Виждаш ли нещо?
— Не.
Скарлет издаде звук, който бе нещо средно между ахване и стон. Ник разбра, без да се налага да пита, че и тя вижда това, което вижда и той.
В края на стаята се появи светлина и от нея излезе човек. Той вървеше през скалата и Ник чу как Скарлет сподави вика си.
Човекът изглеждаше добре запазен, макар да личеше, че е мъртъв от дълго време. Кожата му беше изрисувана (помисли Ник) или татуирана (помисли Скарлет) с индигови шарки.