Выбрать главу

Беше го виждала да се плъзга през стените като сянка.

В отговор Ник извади голям ръждясал железен ключ.

— Беше в параклиса — каза. — Сигурно отваря повечето врати тук. Обикновено използват един и същ ключ за всички врати, така има по-малко работа.

Скарлет се покатери до върха на хълма при Ник.

— Истината ли казваш?

Той кимна, а в ъгълчетата на устата му танцуваше доволна усмивка.

— Хайде — подкани я той.

Беше прекрасен пролетен ден, въздухът бе изпълнен с птичи песни и жужене на пчели. Нарцисите се полюшваха от лекия ветрец, тук-таме по хълма кимаха подранили лалета. Зеленият склон бе поръсен със синия снежец на незабравките и едри, нежни жълти иглики. Двете деца стигнаха до малката гробница на Фробишърови — стара, проста, малка, забравена каменна постройка с метална врата. Ник отключи вратата с ключа и влязоха.

— Има дупка — каза Ник. — Или врата, зад един от ковчезите.

Не след дълго децата откриха вратата зад един ковчег на долната редица. Всъщност дори не беше врата, а най-обикновен проход.

— Води надолу — посочи Ник. — Ще се спуснем вътре.

Внезапно Скарлет престана да харесва толкова много това приключение.

— Няма да виждаме долу, тъмно е — опита се да се измъкне момичето.

— Нямам нужда от светлина — отвърна Ник. — Не и докато съм на гробището.

— Но аз имам нужда — натърти Скарлет. — Тъмно е.

Ник се замисли за успокояващите неща, които би могъл да каже — например „долу няма нищо страшно“, но разказите за побелели коси и хора, които никога не се завръщат, не му даваха да я успокои с чиста съвест, затова предложи:

— Добре, аз ще сляза, а ти ме чакай тук.

Скарлет се намръщи.

— Не бива да ме оставяш тук сама.

— Ще се спусна — каза Ник, — ще видя кой лежи долу и ще се върна да ти разкажа.

Той се обърна към прохода, наведе се и понечи да тръгне на четири крака. Оказа се, че проходът е достатъчно висок, за да се изправи. В каменния под дори имаше изсечени стъпала.

— Сега ще сляза по стъпалата — обади се отвътре Ник.

— Много надолу ли слизат?

— Така ми се струва.

— Ако ми държиш ръката и ми казваш къде да стъпвам — започна несигурно Скарлет, — ще дойда с теб. Ако обещаеш всичко да е наред.

— Разбира се — отвърна Ник и преди да довърши изречението си, момичето вече минаваше на четири крака през отвора.

— Изправи се — каза й Ник и я хвана за ръката. — Стъпалата са точно тук. Ако протегнеш крак, ще ги напипаш. Готово! Аз ще мина пръв.

— Наистина ли виждаш? — попита Скарлет.

— Тъмно е — отвърна Ник, — но виждам.

Ник поведе Скарлет надолу по стъпалата, в недрата на хълма, и докато вървяха й описваше всичко, каквото вижда.

— Стъпалата водят надолу… Каменни са… Над нас всичко също е от камък… Някой е рисувал по стената…

— Какво е нарисувал?

— Голямо „К“ като крава… С рога… После нещо, което прилича по-скоро на плетеница, като голям възел. Сякаш е издълбано в камъка, а не е просто нарисувано. Искаш ли да го видиш? — и той взе ръката й и постави пръстите й върху големия издълбан възел.

— Усещам го! — развълнувано каза момичето.

— Сега стъпалата се уголемяват. Излизаме от някаква голяма стая, но стъпалата продължават. Не мърдай! Така, сега съм между теб и стаята. Дръж лявата си ръка на стената.

Продължиха да се спускат.

— Още една стъпка и сме на каменния под — продължаваше да обяснява Ник. — Малко е неравен.

Стаята беше малка. На земята имаше каменна плоча с издатина в единия ъгъл, където стоеше някакъв малък предмет. По земята се търкаляха кости, много стари кости, въпреки че в подножието на последното стъпало Ник видя сгърчен труп, облечен в останките на дълго кафяво палто — реши, че това е младежът, който мечтаел за богатство. Сигурно се е подхлъзнал и е паднал в тъмното.

Шумът ги изненада. Сякаш идваше отвсякъде — като стържещо плъзгане, като змия сред сухи листа. Скарлет стисна по-силно ръката на Ник.

— Какво става? Виждаш ли нещо?

— Не.

Скарлет издаде звук, който бе нещо средно между ахване и стон. Ник разбра, без да се налага да пита, че и тя вижда това, което вижда и той.

В края на стаята се появи светлина и от нея излезе човек. Той вървеше през скалата и Ник чу как Скарлет сподави вика си.

Човекът изглеждаше добре запазен, макар да личеше, че е мъртъв от дълго време. Кожата му беше изрисувана (помисли Ник) или татуирана (помисли Скарлет) с индигови шарки.