Около врата му висеше огърлица от остри, дълги зъби.
— Аз съм господарят на това място! — каза човекът с толкова древен и клокочещ глас, че всъщност в него почти не бяха останали думи. — Пазя това място от всички, които искат да му сторят зло!
Очите му бяха огромни. Ник помисли, че това впечатление се подсилва от изрисуваните около тях пурпурни кръгове. С тях лицето му приличаше на огромен бухал.
— Кой си ти? — попита Ник и стисна ръката на Скарлет.
Индиговият човек сякаш не чу въпроса и продължи да ги гледа свирепо.
— Махайте се оттук! — произнесе той с думи, които Ник чу в главата си, но иначе приличаха на клокочещо ръмжене.
— Ще ни убие ли? — попита Скарлет.
— Не мисля — отвърна Ник.
После се обърна към Индиговия мъж, както го бяха учили:
— Аз притежавам Свободата на гробището и мога да ходя, където поискам.
Индиговият мъж не реагира, което озадачи Ник, защото дори най-раздразнителните обитатели на гробището се успокояваха при тези думи.
Ник се обърна към Скарлет:
— Виждаш ли го?
— Разбира се, че го виждам — голям страшен татуиран човек и иска да ни убие. Ник, изгони го!
Ник погледна останките на мъжа в кафявото палто. До него лежеше лампа, счупена от падането върху каменния под.
— Побягнал е — изрече Ник на глас. — Побягнал е, защото се е уплашил. Подхлъзнал се е и се е спънал в стълбите, тогава е паднал.
— Кой?
— Човекът на пода.
Сега в гласа на Скарлет, освен изненада и уплаха, имаше и раздразнение:
— Кой човек на пода? Много е тъмно. Виждам само татуирания мъж!
Тогава, сякаш за да е сигурен, че са го забелязали, Индиговият човек отметна глава и нададе серия от пронизителни викове, нещо като вой с пълно гърло. Скарлет стисна толкова силно ръката на Ник, че ноктите й се впиха в кожата му.
Но Ник вече не се боеше.
— Извинявай, че казах, че са въображаеми — промълви Скарлет. — Сега вярвам! Истински са!
Индиговият човек вдигна нещо над главата си. Приличаше на каменно острие.
— Който стъпи тук, ще умре! — изкрещя той с клокочещата си реч. Ник се сети за мъжа, който побелял, след като открил стаята и как никога вече не се върнал в гробището и не разказал за видяното тук.
— Не — обърна се Ник към Скарлет. — Мисля, че си права, този е.
— Какво е?
— Въображаем.
— Не говори глупости — каза Скарлет. — Нали го виждам.
— Да — отвърна Ник, — а ти не можеш да виждаш мъртвите.
Момчето огледа стаята и рязко се обърна към Индиговия човек:
— Спри вече! Знаем, че не е истина.
— Ще изям черния ви дроб! — продължи да крещи Индиговия човек.
— Не, няма — каза Скарлет с огромна въздишка на облекчение. — Ник е прав.
После добави:
— Сигурно е плашило.
— Какво е плашило? — попита Ник.
— Нещо, което фермерите поставят на полето да плаши гарваните.
— Защо го правят? — Ник харесваше гарваните. Бяха забавни, а и помагаха гробището да е чисто.
— Не знам точно. Ще питам мама. Но веднъж видях плашило от влака и попитах какво е. Гарваните мислят, че е истински човек, а то е нещо измислено, нещо, което прилича на човек, но не е. Просто плаши гарваните.
Ник се огледа и каза:
— Който и да си ти, не се получава. Не ни е страх от теб. Знаем, че не си истински. Просто спри!
Индиговият човек спря. Тръгна по каменната плоча, после легна върху нея и изчезна.
За Скарлет стаята отново потъна в мрак. А в мрака отново се появи виещ звук, който ставаше все по-силен, сякаш нещо обикаляше наоколо.
И тогава се чу глас:
— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ!
Космите по тила на Ник настръхнаха. Гласът в главата му беше много стар и много сух, като дращенето на мъртва клонка по прозореца на параклиса и на Ник му се струваше, че гласът не бе само един, че говорят много гласове заедно.
— Чу ли това? — попита той Скарлет.
— Нищо не чух, само някакъв стържеш звук. Почувствах се странно — сякаш нещо ме боде в корема, сякаш ще се случи нещо ужасно.
— Нищо ужасно няма да се случи — успокои я Ник.
После се обърна към стаята:
— Какво си ти?
— НИЕ СМЕ ГИБЕЛ! НИЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ!