— Кого защитавате?
— ВЕЧНОТО ЖИЛИЩЕ НА ГОСПОДАРЯ. ТОВА Е НАЙ-СВЯТОТО ОТ ВСИЧКИ СВЕТИ МЕСТА И СЕ ПАЗИ ОТ ГИБЕЛТА!
— Не можеш да ни докоснеш — каза Ник. — Можеш само да ни плашиш.
Виещите гласове прозвучаха сприхаво.
— СТРАХЪТ Е ОРЪЖИЕ НА ГИБЕЛТА!
Ник погледна към издатината.
— Това ли са съкровищата на господаря ви? Стара брошка, чаша и малък каменен нож? Не са нищо особено.
— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩАТА — БРОШКАТА, БОКАЛА, НОЖА. НИЕ ГИ ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ, КОГАТО ТОЙ СЕ ВЪРНЕ. ТОЙ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ. ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА.
— А вие колко сте?
Но Гибелта не отговори. Ник усети как главата му сякаш се изпълни с паяжини и я тръсна в опит да я прочисти. После стисна ръката на Скарлет.
— Трябва да вървим.
Поведе я покрай мъртвия мъж в кафявото палто. Наистина, помисли си Ник, ако не се беше уплашил и паднал, човекът щеше много да се разочарова от съкровището. Съкровищата отпреди десет хиляди години не са днешните съкровища.
Ник внимателно водеше Скарлет нагоре по стъпалата, обратно към открояващата се черна зидария на гробницата на Фробишърови.
Лъчите на късното есенно слънце проникваха през пролуките в зида и през вратата. Бяха стряскащо ярки. Скарлет примижа и покри очите си с ръка. В храстите пееха птички, наблизо жужаха пчели, всичко беше изненадващо нормално.
Ник затвори вратата на гробницата и я заключи.
Пъстрите дрехи на Скарлет бяха покрити с мръсотия и паяжини, а лицето и ръцете й бяха побелели от прах.
Надолу по хълма някой — по-скоро няколко души — викаха.
Викаха силно.
Викаха отчаяно.
В този миг някой попита: „Скарлет? Скарлет Пъркинс?“ и Скарлет отговори: „Да? Ехо?“ и преди с Ник да имат възможност да поговорят за видяното или за Индиговия човек, жена с флуоресцентно жълто яке с надпис „ПОЛИЦИЯ“ на гърба я засипа с въпроси — добре ли е, къде е била, дали някой се е опитал да я отвлече. После жената заговори по радиото и започна да обяснява, че детето е намерено.
Ник се плъзна заедно със Скарлет и полицайката надолу по хълма. Вратата на параклиса беше отворена. Вътре чакаха родителите на Скарлет. Майка й бе обляна в сълзи, а баща й разтревожено говореше по мобилния си телефон. Виждаше се и още една полицайка. Никой не видя, че Ник седи в ъгъла.
Хората започнаха да разпитват Скарлет какво се е случило и тя отговори колкото може по-честно. Разказа им за момчето на име Никой, което я завело дълбоко навътре в хълма, където в тъмното се появил Индиговия мъж, но всъщност той бил плашило.
Дадоха й шоколад, избърсаха лицето й и заразпитваха дали татуираният мъж е карал мотор.
След като се успокоиха, родителите на Скарлет, започнаха да се ядосват на себе си и взаимно да се обвиняват, че са оставили малкото си момиченце да играе в гробище, независимо че гробището е природен резерват, говореха, че светът в наши дни е опасно място и, ако изпуснеш детето си от очи, нямаш представа в какви ужасни неща може да се забърка. Особено дете като Скарлет.
Майката на Скарлет се разхлипа, което разплака Скарлет, а едната полицайка започна да се кара с бащата на Скарлет, който не издържа и се развика, че именно той като данъкоплатец й плаща заплатата. На свой ред тя също се развика и каза, че също е данъкоплатец и вероятно плаща неговата заплата.
Ник стоеше безмълвен в сенчестия ъгъл на параклиса, невидим за всичко, дори и за Скарлет, гледаше и слушаше, докато не можа да понесе повече.
В гробището падна здрач. Сайлъс се появи и видя Ник да стои горе на амфитеатъра и да гледа към града. Застана до момчето и не каза нищо. Това беше неговият начин да започне разговор.
— Не беше виновна тя проговори Ник. — Аз бях, а сега тя загази.
— Къде я заведе? — попита Сайлъс.
— В хълма, да види най-стария гроб. Само че там няма никой. Само едно змийско нещо, което се казва Гибел и плаши хората.
— Впечатляващо.
Двамата бавно заслизаха по хълма и гледаха как полицаите заключват стария параклис и си тръгват в нощта заедно със Скарлет и родителите й.
— Мис Бороус ще те научи да пишеш буквите слято — каза Сайлъс. — Прочете ли вече „Котаракът с шапка“?
— Да — отвърна Ник. — Преди сума ти време. Ще ми донесеш ли още книги?
— Надявам се — каза Сайлъс.
— Мислиш ли, че ще я видя отново?
— Момичето ли? Много се съмнявам.
Но Сайлъс грешеше. След три седмици, в един сив следобед, Скарлет дойде на гробището заедно с родителите си.