Чантата беше първото нещо.
Второто нещо седеше на пейката до параклиса.
— Ник — каза Сайлъс. — Това е мис Лупеску.
Мис Лупеску не беше красива. Гледаше смръщено и неодобрително. Косата й беше сива, а лицето й изглеждаше твърде младо за тази сива коса. Предните й зъби бяха леко изкривени. Носеше огромен шлифер и мъжка вратовръзка.
— Здравейте, мис Лупеску — поздрави Ник.
Мис Лупеску не отговори. Тя подуши въздуха, погледна Сайлъс и каза:
— Значи това е момчето. — После стана от пейката и бавно обиколи Ник с разширени ноздри, сякаш го обдушваше.
Когато направи пълна обиколка, каза:
— Ще идваш при мен, когато се събудиш и преди да легнеш да спиш. Наела съм стая в онази къща ей там — тя посочи един покрив, който едва се виждаше от мястото, където бяха застанали. — Но ще прекарвам времето си на гробището. Тук съм като историк, изследващ историята на старите гробове. Разбираш ли, момче? Да?
— Ник — каза Ник. — Казвам се Ник. Не „момче“.
— Съкратено от Никой — допълни тя. — Глупаво име. А Ник е име като за домашно животно. Не го одобрявам. Ще те наричам „момче“. Ти ме наричай „мис Лупеску“.
Ник погледна умоляващо Сайлъс, но по лицето му нямаше и следа от съчувствие. Той взе чантата си и каза:
— С мис Лупеску си в добри ръце, Ник. Сигурен съм, че двамата ще се разбирате.
— Няма! — извика Ник. — Тя е ужасна!
— Това — каза Сайлъс — е много невъзпитано от твоя страна. Мисля, че трябва да се извиниш.
Ник не мислеше така, но Сайлъс го гледаше, стиснал в ръка черната си чанта, и всеки момент щеше да замине за незнайно колко време, та затова след кратко колебание момчето каза:
— Извинете, мис Лупеску.
Отначало тя не отвърна нищо, само присви ноздри. После каза:
— Дойдох от много далеч, за да се грижа за теб, момче. Надявам се, че си заслужава.
За Ник беше немислимо да прегърне Сайлъс на сбогуване, затова просто протегна ръка. Сайлъс се наведе и внимателно я стисна, като покри малката пухкава ръчица на Ник със своята голяма бяла длан. После вдигна черната си кожена чанта, сякаш бе лека като перце, тръгна по пътеката и излезе от гробището.
Малко по-късно Ник каза на родителите си:
— Сайлъс си замина.
— Ще се върне — отвърна весело господин Оуенс. — Не измъчвай главата си с тъжни мисли, Ник. Черен гологан не се губи, както се казва.
Госпожа Оуенс допълни:
— Навремето, когато ти се роди, той обеща, че ако се наложи да замине, ще намери някой, който да ти носи храна и да те наглежда и така и направи. Толкова е отговорен!
Наистина, Сайлъс носеше храна и всяка вечер я оставяше в криптата, но според Ник, това бе най-малкото, което наставникът му правеше за него. По-важното беше, че му даваше съвети — хладнокръвни, разумни и неизменно правилни, че знаеше повече от обитателите на гробището, защото нощните му разходки в света отвън му даваха възможност да го описва такъв, какъвто е сега, а не остарял със сто години, че беше невъзмутим и на него можеше да се разчита. Всяка една нощ от живота на Ник досега беше неизменно свързана със Сайлъс. Затова момчето трудно преглъщаше образа на малкия параклис без единствения му обитател. Но най-вече му липсваше чувството за сигурност, което му вдъхваше Сайлъс.
Мис Лупеску също смяташе, че работата й е много повече от осигуряването на храна за Ник, но съвестно изпълняваше и тази част.
— Какво е това? — попита ужасен Ник.
— Полезна храна — отвърна мис Лупеску.
Двамата стояха в криптата. Мис Лупеску сложи на масата две пластмасови кутии и отвори капаците им. Посочи към първата:
— Това е супа от цвекло и овес. — А после посочи втората кутия: — Това е салата. Сега ги изяж. Направих ги за теб.
Ник я зяпна, сякаш да се увери, че се шегува.
Храната, която му носеше Сайлъс, идваше в пакети, купени от места, където продават храна късно вечер и не задават излишни въпроси. Никой досега не му беше носил храна в пластмасова кутия с капак.
— Мирише ужасно — сбърчи нос момчето.
— Ако не изядеш супата скоро — каза мис Лупеско, — ще стане по-ужасна, защото ще изстине. Сега яж!