Тримата скочиха от стената и затичаха през гробището, оттласквайки се от земята с ръце и крака, докато стигнаха до таласъмската порта край покосеното от мълния дърво.
Там спряха. Точно до портата, обляна в лунна светлина.
— Ама че работа, това пък какво е? — попита епископът на Бат и Уелс.
— И таз добра! — каза Уестминстърският херцог.
В този миг Ник се събуди.
Трите лица, вторачени в него, приличаха на лица на мумии, безплътни и изсушени, но иначе оживени и заинтригувани. Зад ухилените устни се разкриваха остри развалени зъби. Малко по-нагоре проблясваха малки кръгли светещи очи, а пръсти с остри нокти на ръцете не спираха да шават и потропват.
— Кои сте вие? — попита Ник.
— Ние — каза едно от създанията, които всъщност не бяха много по-големи от него, осъзна Ник, — ние сме най-важни особи, това сме ние. Това е Уестминстърският херцог.
Най-едрата фигура се поклони с думите:
— Удоволствие е да се запознаем!
— … това е епископът на Бат и Уелс…
Съществото се ухили и разкри редица остри зъби и заострен език с невероятна дължина, който се стрелкаше между тях. Това създание изобщо не покриваше представата на Ник за епископ — кожата му бе на петна, едно от които минаваше през окото му и му придаваше вид на пират.
— … а аз имам честа да съм почитаемият Арчибалд Фицхю, на вашите услуги.
Трите създания се поклониха едновременно. Епископът каза:
— А ти, момче, каква е твоята история? Само не говори врели-некипели, в момента разговаряш с епископ.
— Хубавичко го казахте, ваша милост — гракнаха другите двама.
И Ник им разказа. Каза им как никой не го харесва и не иска да играе с него, как никой не го обича и не се грижи за него, как дори наставникът му го е изоставил.
— Гръм да ме удари! — възкликна Уестминстърският херцог, почесвайки се по носа (малко изсушено нещо, състоящо се предимно от ноздри.) — Трябва да идеш някъде, където хората ще те оценят.
— Няма къде — каза Ник. — Не ме пускат да излизам от гробището.
— Трябват ти много приятели за игра — обърна се епископът на Бат и Уелс, шавайки с дългия си език. — Цял ред удоволствия, забавления и вълшебство, където да те оценяват, а не да те пренебрегват.
Ник каза:
— Дамата, която се грижи за мен, готви ужасно. Носи ми супа с твърдо сварени яйца и други такива неща.
— Храна! — намеси се почитаемият Арчибалд Фицхю. — Там, където отиваме ние, имат най-добрата храна в целия свят. Направо ми къркори коремът и устата ми се пълни със слюнка, като си помисля.
— Може ли да дойда с вас? — попита Ник.
— Да дойдеш с нас? — възкликна Уесминстърският херцог изглеждаше истински потресен.
— Недейте така. Ваша милост — намеси се епископът на Бат и Уелс. — Не бъдете коравосърдечен, вижте го тоя дребосък. Не е хапвал прилично ядене кой го знае от кога.
— Аз предлагам да го вземем — намеси се и почитаемият Арчибалд Фицхю. — При нас има хубава кльопачка — и при тези думи потупа корема си, за да покаже колко е вкусна храната.
— Е, готов ли си за приключение, момче? — попита Уестминстърският херцог, вече спечелен за идеята. — Или искаш да пропилееш остатъка от живота си тук? — с костеливите си пръсти той посочи гробището и мрака наоколо.
Ник си помисли за мис Лупески, за ужасната й храна, за списъците и стиснатите й устни и отвърна:
— Готов съм!
Тримата му нови приятели имаха неговия ръст, но силата им далеч надхвърляше детската. Внезапно Ник бе хванат от две здрави ръце и се озова над главата на епископа на Бат и Уелс, докато Уестминстърският херцог, сграбчил стиска проскубана трева, извика нещо като „Сках! Тех! Кавага!“. Каменната плоча, която покриваше гроба, се отвори като капак и под нея зейна непрогледна тъмнина.
— Хайде, бързо! — викна херцогът и епископът на Бат и Уелс блъсна Ник в тъмния отвор, след което скочи и самият той, последван от почитаемия Арчибалд Фицхю. Последен, с ловък скок, в тъмното се метна Уестминстърският херцог щом се озова вътре, той извика: „Вех Харадос!“ Таласъмската порта се затвори и камъкът се тресна над тях.
Ник падна и се претърколи в мрака, твърде замаян, за да изпита страх. Тъкмо започна да се чуди колко ли е дълбока дупката под гроба, когато две силни ръце го хванаха здраво под мишниците и момчето внезапно започна да се носи из тъмнината.
От много години Ник вече не познаваше пълния мрак. В гробището виждаше също както виждаха мъртвите и никой гроб или крипта не бяха напълно тъмни за него. Ала сега бе различно. Бе потънал в безкрайна тъмнина, носеше се шеметно напред с подскоци и тласъци, а в лицето му свистеше вятър. Беше страшно, но и вълнуващо.