Но никога не бихте видели бледата, пълничка жена, която вървеше по пътеката край входа на гробището. Дори за миг да я бяхте зърнали и да се бяхте взрели в нея с невярващи очи, щяхте да откриете само лунна светлина, мъгла и сенки.
Но пълничката, бледа жена наистина беше там. Тя вървеше по пътеката, която се виеше покрай няколко полусрутени надгробни камъка и водеше към портата на гробището.
Портата беше заключена. През зимата винаги я заключваха в четири следобед, а през лятото — в осем вечерта. Част от гробището имаше ограда с остри шипове, която плавно се преливаше в здрава тухлена стена. Решетките на металната порта бяха нагъсто — възрастен мъж не би могъл да се промъкне, дори десетгодишно дете би се затруднило.
— Оуенс! — извика бледата жена с глас, който напомняше шумолене на вятър във висока трева. — Оуенс! Ела и виж!
Жената се наведе и се взря в земята. От сенките в лунната светлина изплува мъж с прошарена коса, попрехвърлил четирийсетте. Той погледна жената, после насочи очите си към мястото, в което се беше взряла тя и се почеса по главата.
— Госпожо Оуенс — проговори мъжът с церемониалността, характерна за неговата епоха, — дали това е онова, за което си мисля?
В този момент нещото, което двамата разглеждаха, явно забеляза госпожа Оуенс, отвори уста, биберонът му се търкулна на земята, а то протегна пухкаво юмруче, сякаш се опитваше с всички сили да се вкопчи в бледия пръст на госпожа Оуенс.
— Гръм да ме удари, ако това не е бебе! — промърмори слисано господин Оуенс.
— Разбира се, че е бебе! — отвърна жена му. — Въпросът е какво ще правим с него?
— Смея да твърдя, че това е добър въпрос, госпожо Оуенс — отбеляза съпругът й, — но не ни засяга. Това бебе безспорно е живо, а щом е такова, няма нищо общо с нас и не е част от нашия свят.
— Вижте го само как се усмихва! — продължи разнежено госпожа Оуенс. — Това е най-сладката усмивка, която съм виждала.
Тя протегна безплътна ръка и погали детето по рядката руса косица. Момченцето се разсмя от удоволствие и радостно забърбори нещо.
През гробището премина хладен полъх и разкъса мъглата в по-ниската му част. Гробището заемаше горната част на хълма, пътеките му се виеха и пресичаха нагоре-надолу в безредна мрежа.
Чу се дрънчене. Някой дърпаше и разтърсваше портата, а тя му отвръщаше с метално дрънчене на ръждясали решетки, тежки катинари и вериги.
— Ето! — каза господин Оуенс. — Семейството на бебето е дошло да го прибере в любящото си лоно. Оставете малчугана най-сетне! — добави той, защото госпожа Оуенс прегръщаше бебето с безплътните си ръце, като не преставаше да го гали и милва.
— Не ми прилича на ничие семейство — отвърна госпожа Оуенс, като се взря към входа на гробището.
Мъжът с тъмното палто се беше отказал да разтърсва заключената порта и сега съсредоточено разглеждаше една малка странична врата. Тя също бе здраво заключена. Преди време вандали бяха вилнели из гробището и градският съвет беше предприел мерки.
— Хайде, госпожо Оуенс, оставете детето. Точно така, скъпа… — започна господин Оуенс и замръзна по средата на изречението. Долната му челюст увисна безпомощно при вида на един призрак.
Може да си помислите — и с пълно право — че господин Оуенс не би трябвало да се стъписва от призраци, при положение, че самият той, както и госпожа Оуенс, бяха мъртви, и то от няколкостотин години и при положение, че целият им социален живот — или почти целият — минаваше сред мъртъвци. Но имаше голяма разлика между обитателите на гробището и този призрак. Той бе някаква сурова, мъждукаща, тревожна форма, блещукаща като екран на повреден телевизор. От фигурата се излъчваше паника — остра и оголена емоция, която заля Оуенсови сякаш бе тяхна собствена. В този момент Оуенсови видяха, че фигурите бяха три. Двете бяха по-големи, а третата — по-малка, но само едната беше ясна. Именно тази фигура изхлипа:
— Бебето ми! Той иска да убие бебето ми!
Тряс! Мъжът пред портата влачеше тежка метална кофа за боклук към високата тухлена стена, която ограждаше гробището.
— Защитете сина ми! — проплака отново призракът и госпожа Оуенс реши, че това е жена. Разбира се, това е майката на бебето!
— Какво ви стори той? — попита госпожа Оуенс, но изглежда жената призрак не я чу.
Горкичката, умряла е съвсем скоро, помисли госпожа Оуенс. Много по-лесно е да умреш спокойно, да се събудиш в подходящото време там, където са те погребали, да привикнеш към смъртта и да се запознаеш с другите обитатели. Това същество бе изтъкано от тревога и страх за детето си, а паниката й, която Оуенсови почувстваха като нискочестотен писък, сега привличаше вниманието и на други бледи фигури, които се стичаха от цялото гробище.