Выбрать главу

Лиза каза:

— Да побързаме и да се махаме!

— Но вратата е заключена — погледна я с недоумение Ник. — Можеш ли да направиш нещо?

— Аз ли? Не знам магии, с които да те измъкна от заключена стая, момче!

Ник коленичи и погледна през ключалката. Ключът още стоеше в нея. Ник помисли малко, после лицето му се озари в усмивка. Измъкна смачкан вестник от един кашон, изглади го, колкото можа, после го мушна под вратата, като остави само крайчец откъм своята страна.

— На какво си играеш? — попита нетърпеливо Лиза.

— Трябва ми нещо като молив, но по-тънко… — отвърна Ник. — Ето това става.

Той взе от бюрото тънка четчица и я пъхна с обратния край в ключалката, раздвижи я и натисна силно.

Ключът падна с тъп звън върху вестника. Ник го издърпа изпод вратата.

Лиза очаровано се засмя.

— Много хитро, младежо! На това му се вика мъдрост.

Ник пъхна ключа в ключалката, завъртя го и отвори вратата.

Двамата мъже лежаха на пода, насред претъпкания антикварен магазин. Мебелите наистина бяха паднали, наоколо цареше хаос от счупени часовници и столове, сред които едрото тяло на Том Хъстингс лежеше върху по-дребната фигура на Ебенизер Болджър. И двамата не помръдваха.

— Мъртви ли са? — попита Ник.

— Де тоз късмет! — тросна се Лиза.

На пода до мъжете лежеше брошката от бляскаво сребро — ноктите продължаваха да държат оранжево пурпурния камък, а змийските глави изразяваха триумф, алчност и задоволство.

Ник пусна брошката в джоба си, до тежкото стъклено преспапие, четката и малкото бурканче боя.

— Вземи и това! — нареди му Лиза.

Ник погледна поръбената с черно визитна картичка и думата „Джак“, изписана от едната й страна. Картичката го притесни, имаше нещо познато в нея, нещо, което събуждаше спомени, нещо опасно…

— Не я искам!

— Не бива да им я оставаш — заяви Лиза. — Щяха да я използват, за да те наранят.

— Не я искам! — повтори Ник. — Тя е лоша! Изгори я!

— Не! — ахна Лиза. — Да не си посмял. Не го прави.

— Тогава ще я дам на Сайлъс — каза Ник и я пъхна в плик, за да я докосва възможно най-малко, а плика пъхна във вътрешния джоб на старото градинарско яке, до сърцето си.

На двеста мили оттам Някойси Джак се събуди, подуши въздуха и слезе на долния етаж.

— Какво има? — попита баба му, докато разбъркваше голям железен котел на печката. — Какво ти става?

— Не знам — отвърна той. — Случи се нещо. Нещо… интересно — той облиза устни. — Мирише вкусно… Много вкусно!

Светкавица освети калдъръмената уличка.

Ник се затича под дъжда — през Стария град, по хълма, право към гробището. Докато седеше затворен в задната стаичка на магазина, сивият ден се бе превърнал в ранна вечер, и затова момчето не се изненада, когато една позната сянка се спусна под уличните лампи. Ник забави крачка и плясъкът на черното като нощ кадифе прие човешка форма.

Сайлъс стоеше под лампата със скръстени ръце. Ник неспокойно се приближи към него.

— Е? — попита Сайлъс.

— Съжалявам, Сайлъс! — наведе глава момчето.

— Разочарован съм, Ник — произнесе Сайлъс и поклати глава. — Търсих те, откакто се събудих. Около теб се носи миризма на неприятности. Знаеш, че не ти е позволено да излизаш от гробището в света на живите.

— Знам, съжалявам… — по лицето на момчето се търкаляха дъждовни капки като сълзи.

— Първо трябва да те върнем обратно на сигурно място.

Сайлъс се протегна и загърна живото дете с пелерината си. Ник усети как земята под него пропада.

— Сайлъс?

Сайлъс не отговори.

— Малко се уплаших — продължи Ник. — Но знаех, че ще дойдеш и ще ме вземеш, ако стане много лошо. А и Лиза беше там, тя много ми помогна.

— Лиза ли? — остро попита Сайлъс.

— Вещицата от неосветената земя.

— И казваш, че ти е помогнала?

— Да, много ми помогна със Сливането. Мисля, че сега вече мога да го правя.

Сайлъс изсумтя недоволно.

— Ще ми разкажеш, когато се приберем.

Ник замълча, докато не се приземиха край параклиса. Влязоха в празната зала, а дъждът навън се усили и капките започнаха да образуват мехури в локвите на земята.

Ник извади плика с обрамчената в черно визитка.

— Ами — започна той, — реших, че трябва да ти дам това. Всъщност Лиза така реши.