Сайлъс погледна плика. После го отвори, извади визитката, втренчи се в нея, обърна я и прочете точния начин на употреба на тази картичка, записан с молив с дребния почерк на Ебенайзер.
— Разкажи ми всичко.
Ник разказа всичко, което си спомняше от деня. Накрая Сайлъс замислено и бавно поклати глава.
— Загазил ли съм? — попита Ник.
— Никой Оуенс — отвърна Сайлъс, — здравата си загазил. Но мисля, че ще оставя родителите ти да решат какво е подходящото наказание. Междувременно трябва да се отърва от това.
Визитката с черни краища изчезна в кадифената пелерина, а след нея, както умеят всички същества от неговият вид, изчезна и Сайлъс.
Ник изхлузи якето през глава и изкатери хлъзгавата пътека към върха на хълма и гробницата на Фробишър. Дръпна ковчега на Ефраим Петифър и започна да се спуска надолу, надолу и още по-надолу.
Върна обратно брошката между бокала и ножа.
— Заповядай — каза. — Излъскана е и изглежда много по-добре.
— ВРЪЩА СЕ! — просъска Гибелта със задоволство в своя задимен глас. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!
Бе дълга нощ.
Ник мина сънено и леко нащрек покрай гроба на мис Либърти Роуч („Похарченото е загубено, дареното остава навеки, ти, който четеш това, бъди щедър“), покрай последния дом на Харисън Уестууд, енорийския пекар, и жените му Марион и Джоан, и се отправи към неосветената земя.
Господин и госпожа Оуенс бяха починали няколкостотин години преди да бъде решено, че е грешно да се бият деца, и господин Оуенс със съжаление изпълни дълга си, от което задните части на Ник още боляха. Но от разтревоженото изражение на госпожа Оуенс го заболя повече от който и да е бой.
Когато стигна желязната ограда покрай неосветената земя, Ник се плъзна между пръчките.
— Ехо? — повика тихичко той, но никой отговори. Нямаше и сянка под глогината. — Надявам се, че не съм забъркал и теб в неприятности.
Отново нищо.
Ник беше върнал джинсите в градинарската барака — беше му по-удобно в сивия саван — но задържа якето. Харесваше му да има джобове.
Когато отиде в бараката да върне джинсите, взе малката коса от мястото й на стената и сега с нея се нахвърли върху копривата, покрила неосветената земя. Навсякъде се разхвърчаха стръкове, и Ник продължи да сече и да коси, докато не остана нищо, освен бодливо стърнище.
Щом свърши с това, той извади от джоба си тежкото преспапие, в което блестяха най-различни цветове, извади и бурканчето с боя и четката.
Потопи четката в боята и внимателно изрисува с кафяво по преспапието буквите „Е. Х.“, а под тях написа…
„Ние не забравяме!“
Наближаваше време за лягане, а известно време нямаше да е добре да закъснява.
Ник постави преспапието на земята там, където до преди малко бе покрито с коприва и където смяташе, че трябва да е главата й. Спря за миг само колкото да погледне стореното, после мина през оградата и тръгна обратно нагоре по хълма.
— Не е зле — чу зад себе си закачлив глас, долитащ откъм неосветената земя. — Никак не е зле!
Ник се обърна, но не видя никого.
Пета глава
Танцът със смъртта7
Нещо ставаше. Ник беше сигурен. Усещаше го в студения зимен въздух, в звездите, във вятъра, в тъмнината. Чувстваше го в ритъма на дългите нощи и на бързо отлитащите дни.
Госпожа Оуенс го избута от малкия семеен гроб.
— Иди си играй, че имам работа.
Ник погледна майка си:
— Но навън е студено.
— Надявам се да е така! — отвърна троснато тя. — Все пак е зима, редно е да е студено. Така — госпожа Оуенс вече говореше по-скоро на себе си, отколкото на Ник, — обувките, виж и роклята — трябва да се подгъне, навсякъде има паяжини, за бога. Ти върви — обърна се тя към момчето. — Имам много работа, не ми се мотай в краката!
И госпожа Оуенс си затананика песничка, която Ник никога досега не бе чувал.
— Какво е това? — попита Ник, но не улучи подходящ момент за въпроса си, защото госпожа Оуенс погледна мрачно като буреносен облак и момчето бързо излезе навън, преди тя да успее да изрази недоволството си.
В гробището беше студено и тъмно, макар звездите да бяха вече изгрели. Ник мина по покритата с бръшлян Египетска алея край Мама Слотър. Старата жена се взираше в тъмните листа на бръшляна.
7
използва френското название на Танца на мъртвите (Danse Macabre) за заглавие на главата. За танца се говори и като за „Macabray“ — несъществуваща дума, която преповтаря произношението на думата „macabre“, навлязла в английския език именно от този сюжет, родил се през късното Средновековие. Танцът на мъртвите представя универсалността на смъртта, напомня на хората, че всички са смъртни. Смъртта увлича в своя танц папи, императори, крале, наравно със селяни и скелети. Сюжетът е повлиян от шествието на чумата — Черната смърт, покосила Европа през 14 в. Своят голям художествен израз получава като фреска от 1424 г. в една от църквите на Париж, Много музикални произведения са писани по този сюжет. В аудиокнигата „Книга за гробището“ е използвана „Danse Macabre“ на Сен-Санс в изпълнение на Бела Флек. (бел.пр.)