Ник потрепери. Искаше му се да прегърне силно наставника си, да му каже, че никога няма да го изостави, но това бе немислимо. Можеш да прегърнеш Сайлъс толкова, колкото и лунен лъч — не защото е безплътен, а защото не е редно. Има два вида хора — такива, които можеш да прегърнеш, и Сайлъс.
Наставникът му замислено разглеждаше момчето в новите дрехи.
— Не е зле. Изглеждаш така, сякаш цял живот си живял извън гробището.
Ник гордо се усмихна. После усмивката му се стопи и той отново стана сериозен.
— Но ти винаги ще бъдеш тук, Сайлъс, нали? И аз няма да трябва да си тръгвам, ако не искам?
— Всяко нещо с времето си — отвърна Сайлъс и тази вечер не каза нищо повече.
На другия ден Ник се събуди рано. Слънцето бе като сребърна монета високо в сивото зимно небе. Лесно бе да се проспят кратките дневни часове и да прекараш цялата зима като една дълга нощ, през която ни веднъж да не видиш слънцето, затова всеки път преди лягане Ник се заричаше, че ще се събуди през деня и ще излезе от уютния гроб на Оуенсови.
Във въздуха се носеше странен аромат — остър аромат на цветя. Ник последва мириса нагоре по хълма до Египетската алея, където зимният бръшлян се виеше в зелени заврънкулки — вечнозелена плетеница, която скриваше псевдоегипетските стени, статуи и йероглифи.
Тук ароматът бе особено силен. За миг Ник се зачуди дали не е навалял сняг, защото сред зеленината се виждаха бели островчета. Когато разгледа по-внимателно белите островчета, те се оказаха малки петолистни цветчета. Тъкмо се наведе да ги помирише, когато чу стъпки по пътеката.
Ник се сля с бръшляна и се спотаи. Трима мъже и една жена, всичките живи, се изкачваха към Египетската алея. На врата на жената висеше огърлица.
— Тук ли е? — попита тя.
— Да, госпожо Карауей — отвърна пълен белокос мъж, почти останал без дъх. Той, подобно на останалите, носеше голяма празна кошница.
Жената изглеждаше несигурна и озадачена.
— Щом казвате… но не мога да твърдя, че разбирам — тя погледна цветята. — Сега какво да правя?
Най-ниският от мъжете бръкна в кошницата си и извади потъмнели сребърни ножици.
— Ножиците, госпожо кмет — обърна се той към нея.
Тя ги взе, започна да реже снопчета цветове и заедно с мъжете ги заподрежда в кошниците.
— Това — промърмори след известно време кметицата госпожа Карауей — е съвършено нелепо.
— Такава е традицията — отговори един от мъжете.
— Съвършено нелепо! — повтори госпожа Карауей, но продължи да реже белите цветове и да ги пуска в кошницата. Щом напълниха първата, тя попита: — Не е ли достатъчно?
— Трябва да напълним и четирите — каза най-ниският мъж, — а след това да дадем по един цвят на всеки в Стария град.
— И що за традиция е това? — учуди се госпожа Карауей. — Попитах предшественика си и той каза, че никога не е чувал за нея. — После се огледа и попита: — Нямате ли чувството, че някой ни наблюдава?
— Какво? — обади се третият мъж, който досега мълчеше. Имаше брада и тюрбан и носеше две празни кошници. — Имате предвид призраци ли? Не вярвам в призраци!
— Не призраци — отвърна госпожа Карауей. — Просто имам чувството, че някой ни гледа.
Ник потисна желанието си да се гмурне още по-навътре в бръшляна.
— Не е изненадващо, че предишният кмет не знае за традицията — намеси се дебеличкият мъж, чиято кошница бе почти пълна. — Зимните цветове цъфтят за пръв път от осемдесет години насам.
Мъжът с брадата и тюрбана, който не вярваше в призраци, се оглежда нервно.
— Всеки в Стария град получава цвете — каза ниският.
— Мъже, жени, деца… — После продължи бавно, сякаш се опитваше да си спомни нещо, наизустено много отдавна. — Ще чуе и ще дойде всеки вечерта, всички ще танцуват танца със смъртта.
Госпожа Карауей изсумтя.
— Само глупости — каза тя и продължи да кълца цветовете.
Здрачът се спусна в ранния следобед и в четири и половина вече беше тъмно. Ник скиташе по гробищните пътеки и търсеше с кого да си поговори, но нямаше никого. Слезе към неосветената земя, за да види дали Лиза Хемпсток е там, но и там бе пусто. Върна се при гроба на Оуенсови, но той също беше празен — нито баща му, нито госпожа Оуенс се виждаха наоколо.
В момчето започна да набъбва паника. За пръв в живота си Ник се чувстваше изоставен на мястото, което винаги бе смятал за свой дом. Затича се надолу по хълма към стария параклис и зачака Сайлъс.