Сайлъс не идваше.
— Може би съм го изпуснал — помисли си Ник, но сам не си повярва.
Изкачи се до самия връх на хълма и се огледа. В студеното небе светеха звезди, а нишките от светлините на града се простираха под него — светлини от улични лампи, фарове на коли, мигащи светлини. Момчето бавно се спусна по хълма до главната порта на гробището и спря.
До ушите му долетя музика.
Ник бе чувал всякаква музика — приятната камбанка на количката за сладолед, песните от радиото на работниците, мелодиите, които Кларити Джейк свиреше на мъртвите с прашната си цигулка. Но никога не бе чувал нещо подобно — поредица усилващи се и затихващи мотиви, като прелюдия или увертюра.
Ник се плъзна между заключените врати и се спусна към Стария град.
Спря край кметицата, която стоеше на един ъгъл. Гледаше я, докато тя се протегна и забоде малко бяло цвете на ревера на преминаващ наблизо бизнесмен.
— Не правя персонални дарения — отсече мъжът. — С това се занимава секретарката ми.
— Не е за благотворителност — обясни госпожа Карауей. — Просто местна традиция.
— Аха — отвърна мъжът и изпъчи гърди, та всички да видят бялото цветенце и отмина горд до немай-къде.
Следващият минувач бе млада жена с детска количка.
— Какво е това? — попита подозрително жената, когато кметицата я приближи.
— Едно за вас и едно за малкия — каза кметицата и забоде цветето на палтото на жената. Цветето за бебето залепи с тиксо към палтенцето му.
— Ама за какво е? — попита младата жена.
— Някаква традиция на Стария град — разсеяно отвърна госпожа Карауей.
Ник продължи нататък. Навсякъде виждаше хора с бели цветя. По други ъгли стояха мъжете, които придружаваха кметицата, всеки хванал по една кошница, и закичваха минаващите с бели цветове. Не всеки ги приемаше, но повечето се оставяха да бъдат закичени.
Странната музика продължаваше да се носи отнякъде — далечна, почти на ръба на възприятието, тържествена и необичайна. Ник наклони глава и се опита да определи откъде идва, но безуспешно. Музиката просто се носеше във въздуха, беше навсякъде. Чуваше я в плющенето на знамената, в далечния шум на колите, в потракването на токчетата по студените павета…
Има нещо странно, помисли Ник, докато гледаше как хората се прибират към домовете си. Всички вървяха в такт с музиката.
Мъжът с брадата и тюрбана бе раздал почти всички цветя. Ник се приближи към него.
— Простете — обърна се към него момчето.
Мъжът се сепна.
— Не те видях — обвинително каза той.
— Извинете, може ли и за мен едно цвете?
Мъжът с тюрбана го погледна с подозрение.
— Тук ли живееш? — попита той.
— А, да — отвърна Ник.
Мъжът му подаде бяло цвете, Ник го взе и изохка, защото нещо го убоде по палеца.
— Забоди го на палтото си — каза мъжът. — Внимавай с карфицата.
На палеца на момчето се появи алена капка кръв. Ник засмука пръста си, докато мъжът забождаше цветето на пуловера му.
— Не съм те виждал досега — обърна се той към Ник.
— Ама аз си живея тук — отвърна Ник. — За какво са цветята?
— В Стария град имало традиция — отвърна мъжът, — още преди градът да се разрасне толкова, когато разцъфнат белите зимни цветове в гробището на хълма, да се откъсват и да се раздават на всички, мъже и жени, млади и стари, бедни и богати.
Музиката се усили. Ник се зачуди дали не я чува по-добре, защото носи цветето. Вече ясно различаваше ритъма, далечните барабани и пискливата, колеблива мелодия, която събуждаше в него желание да тръгне в ритъма на музиката.
Досега никога не бе излизал от гробището, за да се поразходи. Днес забрави забраната да го напуска, забрави, че тази вечер мъртвите ги няма на хълма, мислеше само за Стария град и вървеше по улиците му на път към градската градина пред кметството (което сега бе музей и туристически информационен център, а самото кметство се бе преместило в по-внушителна сграда — по-нова и по-скучна — в другия край на града).
Пред кметството вече се събираха хора. Някои от тях се разхождаха в градината, която през зимата бе просто обширно поле с малко трева и тук-там стълби, храст или статуя.
Ник омаян слушаше музиката. Хората бавно прииждаха на площада, по един, по двама, със семействата си или сами. Той никога не беше виждал толкова много живи наведнъж. Бяха стотици, всички дишаха, всички бяха живи като него.