Всички носеха бяло цвете.
Това ли правят живите? — помисли Ник, но знаеше, че отговорът е „не“. Каквото и да беше това, което се случваше сега, то бе специално.
Младата жена с детската количка, която видя по-рано, стоеше до него с бебето в ръце и поклащаше глава в такт с мелодията.
— Колко дълго продължава музиката? — попита я Ник, но тя не отговори, само се полюшваше и се усмихваше. Според Ник усмивката й не беше нормална. И когато момчето реши, че жената не го е чула, защото се е Слял или пък просто не се интересува от него, тя проговори:
— Странна работа, все едно е Коледа! — каза тя с глас, който идваше някъде отдалече, сякаш сънува, сякаш се наблюдава отстрани. Със същия отнесен тон жената продължи: — Напомня ми за сестрата на баба, леля Клара. След като баба почина ходехме при леля на Бъдни вечер и тя свиреше на старото си пиано, понякога пееше, а ние ядяхме бонбони и орехи. Не мога да си спомня нито една от песните й. Но тази музика е като всичките й песни, изсвирени наведнъж.
Бебето май беше заспало с глава на рамото й, но дори то леко махаше с ръчички в такт с музиката.
Жената спря да говори. На площада настана тишина, глуха тишина, както когато вали сняг всеки шум се поглъщаше от нощта. Телата на площада не помръдваха, сякаш едва дишаха.
Чу се часовник, който започна да отброява ударите до полунощ и тогава те дойдоха.
Слизаха по хълма в бавна процесия, стъпваха тежко в крак, изпълниха пътя, по петима в редица. Ник познаваше повечето. В първия ред разпозна Мама Слотър и Джосая Уортингтън, както и стария граф, който бе ранен в Кръстоносния поход и се бе върнал да умре у дома и доктор Трефузис — всички изглеждаха тържествени и важни.
Хората на площада изахкаха. Някой започна да плаче и нарежда: „Господи, смили се, това е Страшният съд! Страшният съд настъпи!“ Повечето просто гледаха, без да показват изненада, сякаш всичко ставаше насън.
Мъртвите продължиха своя ход, редица след редица, докато стигнаха площада.
Джосая Уортингтън се изкачи по стълбите и застана до госпожа Карауей, кметицата. Протегна ръка и каза толкова силно, че да го чуе целият площад:
— Прекрасна лейди, подавам ви ръка, танцувайте с мене танца на смъртта!
Госпожа Карауей се поколеба. Погледна към мъжа до себе си, сякаш за подкрепа. Мъжът бе по халат, пижама и пантофи, а на ревера на халата му бе забодено бяло цвете. Той се усмихна и кимна на госпожа Карауей.
— Разбира се — отвърна тя.
После протегна ръка, пръстите й докоснаха пръстите на Джосая и тогава музиката се разнесе отново. Ако онази, която Ник чу преди това, беше прелюдия, то това бе музиката, заради която бяха дошли, мелодия, която сякаш ги теглеше за ръцете и краката.
Мъртвите и живите се хванаха за ръце и започнаха да танцуват. Ник видя Мама Слотър да танцува с мъжа с тюрбана, а бизнесменът танцуваше с Луиза Бартълби. Госпожа Оуенс се усмихна на Ник, докато поемаше ръката на стар продавач на вестници, а господин Оуенс се протегна и хвана за ръка малко момиче, сякаш бе равна нему, а тя пое ръката му, сякаш цял живот бе очаквала това. После Ник престана да гледа, защото нечия ръка се пъхна в неговата и танцът започна.
Лиза Хемпсток му се усмихна.
— Всичко е наред — каза тя, щом заедно започнаха да следват стъпките на танца.
После запя в ритъма на танца:
Музиката изпълваше главата и гърдите на Ник с безмерна радост, а краката му се движеха така, сякаш вече знаеха стъпките, сякаш ги знаеха открай време.
Той танцува с Лиза Хемпсток, после, когато първият танц свърши, ръката му бе поета от Фортинбрас Бартълби. Танцуваха с Фортинбрас, преминавайки през редици танцуващи, които се отваряха пред тях, за да им сторят място.
Ник видя Ебенизер Болджър да танцува с мис Бороус, предишната му учителка. Видя живи да танцуват с мъртви. Двойките се заловиха в дълги редици, които пристъпваха в унисон, стъпваха и вдигаха крак (Ла-ла-ла-тум! Ла-ла-ла-тум!) в танц, който още преди хиляда години вече е бил древен.
Ник танцуваше до Лиза Хемсток. Попита я:
— Откъде идва музиката?
Тя сви рамене.
— Кой прави всичко това?