Джосая го погледна и нищо не каза.
— Така беше! — тропна с крак Ник.
Джосая Уортинпън проговори:
— Мъртвите и живите не се смесват, момче. Ние вече не сме част от техния свят, те не са част от нашия. Ако се случи да танцуваме с тях танца на смъртта, то не говорим за това и никога не го обсъждаме с живите.
— Но аз съм един от вас!
— Още не, момче. Чак след един живот.
Тогава Ник разбра защо бе танцувал като един от живите, а не като един от тези, които бяха слезли от хълма.
— Разбирам… струва ми се — успя да каже той.
Спусна се тичайки по хълма, десетгодишно забързано момче, и за малко да събори Дигби Пуул (1785–1860, „Таз участ чака всички вас“). Задържа се на крака само с усилие на волята и се спусна към стария параклис, уплашен, че може да изпусне Сайлъс, че наставникът му ще излезе, докато Ник стигне до там.
Момчето седна на пейката.
Долови движение зад себе си, въпреки че не чу нищо, и наставникът му каза:
— Добър вечер, Ник.
— Ти беше там снощи — заяви момчето. — Не се и опитвай да ми обясняваш, че не е вярно, защото знам, че беше там.
— Да — каза Сайлъс.
— Танцувах с нея. С дамата на белия кон.
— Така ли?
— Ти видя! Ти ни гледаше! Мъртвите и живите! Ние танцувахме. Защо никой не иска да говори за това?
— Защото това е тайнство. Защото има неща, за които на хората им е забранено да говорят. Защото има неща, които не помнят.
— Но ти в момента говориш за това. Ние с теб говорим за танца със смъртта.
— Аз не съм танцувал — отбеляза Сайлъс.
— Но го видя.
Сайлъс отвърна:
— Не знам какво видях.
— Танцувах с дамата, Сайлъс! — възкликна Ник. В този миг наставникът му изглеждаше почти съкрушен и Ник се уплаши, като дете, което е събудило спяща пантера.
Но Сайлъс само каза:
— Този разговор приключи.
Ник щеше да продължи — имаше стотици неща, които искаше да каже, колкото и неразумно да изглеждаше — но нещо го разсея — нещо изшумоля, тихо и нежно, и сякаш хладно перо погали лицето му.
Ник тутакси забрави за танца и страховете му бяха заместени от очарование и възторг.
Виждаше го за трети път в живота си.
— Виж, Сайлъс, вали сняг! — извика той, а радостта изпълваше сърцето и главата му и не оставяше място за нищо друго. — Наистина вали сняг!
Малка табела във фоайето на хотела съобщаваше, че тази вечер зала „Вашингтон“ е затворена за частно събрание, но не се казваше какво е то. От вида на хората в залата не се разбираше естествено на събитието. От пръв поглед ставаше ясно само едно — че в залата няма жени. Всички присъстващи бяха мъже, седяха край кръгли маси и довършваха десерта си.
Бяха около стотина на брой, без изключение в строги черни костюми. И облеклото май беше единствено общо между тях. Всичко останало беше различно. Косите им бяха бели или тъмни, руси, червени или бяха плешиви. Лицата им бяха приятелски или враждебни, любезни или навъсени, открити или потайни, груби или деликатни. Повечето бяха с бяла кожа, но имаше и с черна, и с кафява. Бяха европейци, африканци, индийци, китайци, южноамериканци, филипинци, американци. Всички говореха на английски, когато разговаряха помежду си или със сервитьорите, но акцентите им бяха най-разнообразни. Идваха от целия свят.
Мъжете в черни костюми седяха около масите, а един от тях се бе изправил на подиума — едър, добродушен човек в костюм като за сватба — и изреждаше Извършените Добри Дела. Деца от бедни райони бяха заведени на екзотични ваканции. Бе купен автобус, за да кара хората на екскурзии.
Някойси Джак седеше на централната маса в първия ред до елегантен мъж с посребрени коси. Чакаха да им сервират кафето.
— Времето минава — каза среброкосият мъж, — а никой от нас не се подмладява.
Някойси Джак започна:
— Мислех си за онази работа в Сан Франциско преди години…
— Приключи неуспешно, но вече няма какво да се направи по въпроса. Ти се провали, Джак. Трябваше да се погрижиш за всички, включително за бебето. Особено за бебето. „Почти“ се брои само когато става въпрос за конски подкови и ръчни гранати.
Един сервитьор с бяло сако наля кафе на всички на масата — дребен мъж с тънки черни мустачки, висок рус мъж, който приличаше на филмова звезда или модел, и тъмнокож мъж с огромна глава, който гледаше като побеснял бик. Те не слушаха разговора на Джак и среброкосия, а се бяха съсредоточили върху говорителя, дори от време на време ръкопляскаха. Среброкосият сипа няколко пълни лъжички захар в кафето си и го разбърка.