— Десет години — поде той — напразно очакване. Бебето скоро ще порасне. И тогава какво?
— Все още имам време, мистър Денди — понечи да обясни Джак, но среброкосият мъж го прекъсна, като изпъна едър розов показалец в негова посока.
— Имаше време! Сега имаш само краен срок. Трябва да измислиш нещо. Не можем повече да си затваряме очите. Омръзна ни да чакаме!
Някойси Джак кимна отсечено и вметна:
— Вървя по някои следи.
Среброкосият мъж отпи от кафето си.
— Така ли?
— Да. И повтарям, мисля, че има връзка с проблема в Сан Франциско.
— Обсъди ли го със секретаря? — господин Денди посочи човека на подиума, който в този момент разказваше за болничното оборудване, закупено предишната година с техни средства. („Не един, не два, а три апарата за хемодиализа“ — съобщи той, а мъжете в стаята учтиво аплодираха себе си и своята щедрост.)
Някойси Джак кимна.
— Споменах му.
— И?
— Не го интересува, иска само резултати. Иска да довърша започнатото.
— Всички искаме това, скъпи — отвърна среброкосият. — Момчето е още живо. А времето вече не е на наша страна.
Другите на масата, които се преструваха, че не слушат, изсумтяха и кимнаха в знак на съгласие.
— Както казах — равно повтори господин Денди, — времето тече.
Шеста глава
Никой в училище
Над гробището се сипеше дъжд и светът се размиваше в отраженията си в локвите. Ник седеше под арката, която разделяше Египетската алея и северозападната пустош под нея от останалата част на гробището. Беше се скрил от всички, които биха го търсили — живи или мъртви, и четеше книга.
— Проклет да си! — разнесе се вик откъм пътеката. — Проклет да си, господинчо! Да ти изтекат очите! Когато те хвана, ще те накарам да съжаляваш, че си се родил!
Ник въздъхна, свали книгата и се наведе, за да види как Такъри Поринджър (1720–1734, син на горния) трополи по хлъзгавата пътека. Такъри беше едро момче — умрял на 14 години, малко след като станал чирак на майстор бояджия. Един ден майсторът и другите чираци му скроили номер. Дал му осем медни петачета и му казали да не се връща без половин галон червено-бяла боя на райета, за боядисване на бръснарските стълбчета9.
Такъри обикалял пет часа града в кишавия януарски ден в търсене на червено-бяла боя на райета — навсякъде, където отивал, му се смеели и го пращали да търси другаде. Най-накрая разбрал, че го вземат на подбив, и от ярост получил удар. Мъчил се цяла седмица. Преди да умре, мятал бесни погледи на другите чираци и дори на господин Хоробин, майстора бояджия, който бил изтърпял далеч по-лоши неща в дните си като чирак и не разбирал за какво е цялата тази врява.
Такъри Поринджър починал страшно ядосан, стиснал в ръка своя „Робинзон Крузо“, заедно с една сребърна монета от шест пенса и дрехите на гърба си. Книгата била единственото му притежание и майка му настояла да го погребат с нея. Смъртта не бе смекчила нрава на Такъри и сега той крещеше:
— Знам, че си някъде тук! Излез и понеси наказанието си, крадец такъв!
Ник затвори книгата.
— Не съм крадец, Такъри. Взех книгата само назаем. Обещавам, че ще ти я върна, щом я прочета.
Такъри погледна нагоре и забеляза Ник зад статуята на Озирис.
— Казах ти да не я пипаш!
Ник въздъхна:
— Но тук има толкова малко книги. Сега съм на най-интересното място. Той намира отпечатък от крак — значи на острова има още някого.
— Книгата е моя! — упорстваше Такъри. — Върни ми я!
Ник беше готов да спори или просто да се пазари, но видя обиденото изражение на Такъри и се предаде. Спусна се по арката, скочи на земята и подаде книгата.
— Дръж!
Такъри издърпа грубо книгата и го изгледа кръвнишки.
— Мога да ти почета — предложи Ник. — Наистина.
— Върви си троши дебелата глава! — отговори му по-голямото момче и замахна. Удари го по ухото, но изражението на Поринджър показваше, че болката в юмрука му едва ли е по-слаба, отколкото тази в пламналото ухо на Ник.
Такъри затича надолу по пътеката. Ник го гледаше как се отдалечава. Ухото го болеше, а очите му пареха. После тръгна под дъжда по хлъзгавата алея, покрита с бръшлян. Подхлъзна се, падна, скъса дънките и ожули коляно си.
9
Бръснарски стълбчета (barber’s poles) знак, който бръснарите използвали, за да обозначат бръснарницата си. Традицията, води началото си от Средновековието и според нея знакът трябва да е табела или стълбче, боядисано спираловидно в червено и бяло. (бел.пр.)