Покрай стената имаше върбова горичка и Ник едва не се блъсна в госпожица Юфемия Хорсфол и Том Сандс, които излизаха заедно от много години. Том бе погребан толкова отдавна, че от надгробния му камък бе останал само обрулен къс. Живял бе по време на Стогодишната война с Франция, докато госпожица Юфемия (1861–1883, „Спи тя, ала, уви, при ангелите спи.“) бе погребана през Викторианската епоха, след като гробището бе разширено и за около 50 години се бе превърнало в успешно търговско предприятие. Затова тя разполагаше с цяла гробница зад черна порта на Алеята на върбите. Но двойката явно нямаше проблеми с разликата в историческите епохи.
— Не бързай толкова, млади Ник — провикна се Том, — ще се нараниш.
— Вече се е наранил — отбеляза госпожица Юфемия. — Божичко, Ник, без съмнение майка ти ще има да каже доста неща по въпроса. Никак няма да ни е лесно да зашием тези панталони.
— Ох, съжалявам! — отвърна Ник.
— А и наставникът ти те търсеше — добави Том.
— Все още е ден — вдигна поглед към сивото небе Ник.
— Станал е овреме — отговори Том. Ник знаеше, че тази дума означава „рано“. — Каза, ако те видим, да ти предадем, че те вика.
Ник кимна.
— В храстите зад Литълджонови има зрели лешници — прошепна Том с усмивка, сякаш искаше да смекчи новината.
Ник благодари, втурна се под дъжда по лъкатушещата пътека по склоновете на гробището и не се спря, докато не стигна стария параклис.
Вратата беше отворена. Сайлъс, който не беше почитател нито на дъжда, нито на дневната светлина, седеше в сенките.
— Чух, че си ме търсил — рече Ник.
— Да — потвърди Сайлъс. — Май си скъсал панталоните си.
— Тичах — обясни Ник. — Малко се посбих с Такъри Поринджър. Исках да прочета „Робинзон Крузо“. Това е книга за един човек на кораб — това е нещо, което върви по море, което е вода като огромна локва — и как корабът се разбива на остров, което е място в морето, където можеш да стоиш и…
Сайлъс го прекъсна:
— Минаха единадесет години, Ник. От единадесет години си с нас.
— Да — отвърна Ник. — Сигурно е така.
Сайлъс сведе поглед към питомника си. Момчето беше слабо, мишата му коса бе леко потъмняла с възрастта.
В стария параклис всичко тънеше в сенки.
— Мисля — започна наставникът му, — че е време да поговорим откъде си дошъл.
Ник пое дълбоко въздух и каза възможно най-небрежно, макар сърцето му да препускаше в гърдите:
— Може да не е сега, ако не искаш…
Тишина. Чуваше се само шуртенето на дъжда и водата от улуците. Тишина, която продължи толкова дълго, че Ник си помисли, че повече няма да издържи.
Най-накрая Сайлъс каза:
— Знаеш, че си различен, че си жив. Знаеш, че те прибрахме — всъщност, те те прибраха — и аз се съгласих да съм твой наставник.
Ник мълчеше.
Сайлъс продължи с кадифения си глас:
— Ти имаше родители и по-голяма сестра. Те бяха убити. Мисля, че и ти трябваше да бъдеш убит и това не стана благодарение на късмета ти и намесата на Оуенсови.
— И на твоята — вметна Ник, който бе слушал много разкази за онази нощ от различни хора, някои от които дори са присъствали там. За гробището това бе важна нощ.
Сайлъс каза:
— Човекът, който уби семейството ти, все още те търси и все още иска да те убие.
— И какво от това? — сви рамене Ник. — Просто смърт. Така де, повечето ми най-добри приятели са мъртви.
— Да — Сайлъс се поколеба, — така е. Повечето от тях са приключили работата си с този свят, но ти не си. Ти си жив, Ник. Това означава, че имаш безкрайни възможности — можеш да правиш всичко, да мечтаеш за всичко. Ако искаш да промениш света, той ще се промени. Имаш възможности. Умреш ли, тях вече няма да ги има. Край. Свършил си каквото си свършил, приключил си с мечтите си, написал си името си. Може да те погребат тук, дори може и да се върнеш и да бродиш тук, но с твоите възможности ще е свършено.
Ник се замисли. Звучеше почти вярно, въпреки че се сещаше за изключения — родителите му например го бяха осиновили. Но мъртвите и живите са различни и той знаеше това, въпреки че симпатиите му клоняха към мъртвите.
— Ами ти? — обърна се Ник към Сайлъс.
— Какво аз?
— Е, ти не си жив. Но се разхождаш извън гробището и вършиш разни неща.