Разбира се, когато го виждаха, беше различно.
Дик Фартинг беше на 12 години, но можеше да мине — и понякога минаваше — за 16-годишен. Той беше момче с крива усмивка и малко въображение. Беше практичен в най-общия смисъл на думата, добър джебчия и понякога побойник, който не държеше другите деца — особено по-дребните от него, да го харесват, стига да правят каквото им каже. Но все пак имаше приятел. Тя се казваше Морийн Куилинг, но всички й викаха Мо. Беше слабо момиче с бледа кожа и светла руса коса, с воднисти сини очи и с остър, любопитен нос. Дик крадеше в магазините, но Мо беше тази, която му казваше какво да краде. Дик можеше да удря, наранява и заплашва, но Мо му казваше кого да заплаши. Двамата заедно бяха, както тя казваше, перфектният отбор.
Седяха в ъгъла на библиотеката и деляха плячката от джобните на седми клас. Осем-девет от единайсетгодишните бяха научени всяка седмица да им дават джобните си.
— Синх още не е кихнал — каза Мо. — Трябва да го намериш.
— Добре — отвърна Дик, — ще си плати.
— Какво сви? Диск ли?
Дик кимна.
— Просто му посочи къде греши — каза Мо, която искаше да звучи като трудните деца от телевизията.
— Лесна работа — отвърна Дик. — Ние сме добър отбор.
— Като Батман и Робин — каза Мо.
— По-скоро като доктор Джекил и мистър Хайд — отбеляза някой, който незабелязан от двамата четеше, седнал в стола до прозореца, а после стана и излезе от стаята.
Пол Синх седеше до прозореца край съблекалните, пъхнал ръце дълбоко в джоба си и потънал в мрачни мисли.
Момчето извади едната си ръка, отвори я, погледна шепата монети, тръсна глава, и пак сключи ръка около монетите.
— Това ли чакат Дик и Мо? — попита някой. Пол стреснато подскочи и монетите издрънчаха по пода.
Другото момче му помогна да ги събере и му ги подаде. Беше по-голям и Пол се сети, че го е виждал и преди, но не беше съвсем сигурен. Погледна го изпитателно и попита:
— Ти с тях ли си? С Дик и Мо?
Другото момче поклати глава.
— Не. Мисля, че са твърде отблъскващи — поколеба се, после каза: — Всъщност, дойдох да те посъветвам нещо.
— Какво?
— Не им давай пари.
— Лесно ти е да го кажеш.
— Защото не изнудват мен ли?
Момчето го погледна и Пол отмести засрамено поглед.
— Били са те или са те заплашвали, докато не си откраднал диск заради тях. После са ти казали, че ако не им даваш джобните си, ще те издадат. Какво, да не те снимаха, докато крадеше?
Пол кимна.
— Просто откажи — каза момчето. — Не го прави.
— Ще ме убият. Освен това казаха…
— Кажи им, че полицията и училищната администрация ще се заинтересуват много повече от двама ученици, които карат по-малките да крадат заради тях и после ги принуждават да им дават джобните си, отколкото от едно дете, принудено против волята си да открадне диск. Кажи им, че ако пак те докоснат, ще се обадиш в полицията и че си записал всичко и ако нещо ти се случи, каквото и да е — ако се върнеш с насинено око или нещо подобно, приятелите ти автоматично ще го изпратят на училищните власти и полицията.
— Но… Не мога — каза Пол.
— Тогава ще им даваш джобните си, докато завършиш училище и вечно ще се страхуваш от тях.
Пол се замисли.
— Защо просто да не кажа на полицията?
— Можеш, ако искаш.
— Първо ще опитам по твоя начин — реши Пол и се усмихна. Не беше широка усмивка, но пък бе първата от три седмици насам.
Пол Синх обясни на Дик Фартинг как и защо няма да му плаща повече и си тръгна, докато Дик просто стоеше безмълвен, като свиваше и отпускаше юмруци. На следващия ден още пет единадесетгодишни момчета отидоха при него на игрището и му казаха, че си искат парите — всички, които са му дали предишния месец, или ще отидат в полицията. Така че сега Дик беше безкрайно нещастен младеж.
Мо каза:
— Той беше, сигурна съм. Той го започна. Ако не беше той, никога нямаше да се сетят сами. Трябва да му дадем урок и после всички ще се държат добре.
— Кой? — попита Дик.
— Онзи, който вечно чете. Оня от библиотеката — Мик Оуенс. Той е.
Дик бавно кимна. После попита: