— Кой точно е той?
— Ще ти го покажа — успокои го Мо.
Ник беше свикнал да не му обръщат внимание, да живее в сенките. Когато обикновено погледите се плъзгат по теб, без очите да те забелязват, безпогрешно разпознаваш, ако някой те види, ако те държи под око и се интересува от теб. Когато едва се мяркаш в съзнанието на хората, а те сочат или те следват… това привлича вниманието ти.
Двамата последваха Ник извън училище и по пътя, покрай вестникарската будка на ъгъла и през железопътния надлез. Той не бързаше, искаше да е сигурен, че двамата го следят — едрото момче и русото момиче с изострено лице. Внимаваше да не го изпуснат. После влезе в малкия църковен двор в края на пътя, миниатюрното гробище зад местната църква, и ги изчака зад гроба на Родерик Персън и жена му Амабела, както и на втората му жена Портуния („Спят, докато отново не се пробудят.“).
— Ти си онова хлапе — изрече момичешки глас. — Мик Оуенс. Сериозно си загазил, Мик Оуенс!
— Всъщност се казвам Ник — каза Ник и ги погледна. — С „Н“. А вие сте Джекил и Хайд.
— Ти беше — каза момчето. — Ти подучи седмокласниците.
— Ще те научим ние тебе! — Дик Фартинг се усмихна зло.
— Обичам да се уча — отвърна Ник. — Ако и вие обръщахте внимание на ученето, нямаше да се налага да изнудвате по-малките за джобни пари.
— Мъртъв си, Оуенс! — смръщи вежди Дик.
Ник поклати глава и посочи наоколо.
— Аз не съм, но те са.
— Кои? — попита Мо.
— Хората тук — отговори Ник. — Доведох ви, за да ви дам възможност за избор…
— Не си ни довел ти! — отсече Дик.
— Но вие сте тук, нали? — кротко продължи Ник. — Аз исках да дойдете тук, затова тръгнах насам и вие ме последвахте. Значи аз съм ви довел.
Мо се огледа нервно наоколо.
— Приятели ли имаш тук? — попита тя.
— Страхувам се, че не ме разбирате — каза Ник. — Трябва да престанете. Стига сте се държали така, сякаш другите хора не са важни. Спрете да наранявате хората!
Мо се усмихна злобно.
— За бога, удари го — нареди тя на Дик.
— Дадох ви шанс — каза Ник.
Дик замахна, но Ник вече го нямаше на мястото, към което полетя юмрукът и ръката на едрото момче се заби в надгробната плоча.
— Къде отиде? — огледа се объркано Мо. Дик ругаеше и тръскаше ръката си. Тя се вгледа подозрително в сенките на гробището. — Беше тук! И ти го видя, нали?
На Дик му липсваше въображение и сега не бе моментът да започне да мисли.
— Може би е избягал.
— Не се затича… — каза колебливо Мо. — Просто изведнъж изчезна… — Мо имаше въображение. Намираха се в призрачно гробище по здрач и косата й започна да настръхва. — Нещо никак, никак не е наред… — проточи тя. — После с наченки на паника извиси глас: — Да се махаме оттук!
— Ще го намеря — закани се Дик Фартинг — и ще го смажа от бой.
Мо усети как нещо я свива под лъжичката. Сенките наоколо сякаш се размърдаха.
— Дик — каза тя, — страх ме е!
Страхът е заразен. Понякога е достатъчно някой да каже, че се страхува, за да се материализира ужасът. Мо беше ужасена, а след нея се ужаси и Дик.
Той не каза нищо, просто побягна, а момичето го следваше по петите. Уличните светлини изплуваха пред тях, докато тичаха обратно към своя свят, и превърнаха здрача в нощ, а сенките — в мрачни места, където всичко може да се случи.
Тичаха, докато стигнаха къщата на Дик, влязоха вътре и светнаха всички лампи, а Мо се обади на майка си и през плач поиска да я приберат с кола, въпреки краткото разстояние до дома й. Тази вечер тя отказваше да се прибере пеша.
Ник със задоволство гледаше как Мо и Дик бягат.
— Много добре се получи, скъпи — каза топъл глас зад гърба му, — много добро Сливане, а после и Страх.
— Благодаря — отвърна Ник. — Дори не бях опитвал Страха върху живи хора. Знаех теорията, но все пак…
— Получи се прекрасно — весело каза една висока жена в бяло. — Аз съм Амабела Персън.
— Ник. Никой Оуенс.
— Живото момче? От голямото гробище на хълма? Наистина ли!?
— Аха — Ник нямаше представа, че някой извън неговото гробище може да знае за него.
Амабела чукаше по надгробния камък.
— Роди! Портуния! Излезте да видите кой е тук.
Амабела представи Ник, а той се здрависваше и повтаряше любезно: „Очарован съм да се запознаем“. Ник се бе научил да поздравява в маниера на над девет столетия.