Вечерта Ник говори с наставника си и му разказа всичко. Не очакваше реакцията.
— Не мога да повярвам — каза Сайлъс, — че си могъл да бъдеш толкова… толкова глупав. След всичко, което ти казах, за да си почти невидим. А сега цялото училище говори за теб.
— А какво трябваше да направя?
— Не и това — отвърна Сайлъс. — Сега не е като в старите времена. Могат да те проследят, Ник! Могат да те намерят!
Невъзмутимата външност на Сайлъс беше като твърда обвивка от скали около разтопена лава. Ник разбираше колко е ядосан само защото го познаваше добре. Явно наставникът му се бореше да овладее гнева си.
Ник преглътна.
— Какво да правя? — попита простичко момчето.
— Не се връщай там — отговори Сайлъс. — Това с училището беше експеримент. Нека просто признаем, че не беше успешен.
Ник замълча, а после каза:
— Не е само заради новите неща, които научавам, има и нещо друго. Знаеш ли колко е хубаво да си в стая, пълна с хора, и всички да дишат?
— Не съм имал удоволствието да присъствам — отвърна Сайлъс. — Така, значи утре няма да ходиш на училище.
— Няма да избягам. Не и от Мо и Дик или от училището. По-скоро бих се махнал оттук.
— Ще правиш каквото ти се казва, момче! — категорично заяви Сайлъс, стегнат възел от кадифен гняв в тъмнината.
— Или какво? — избухна Ник с пламнали страни. — Какво ще направиш, за да ме задържиш? Ще ме убиеш ли? — при тези думи момчето се завъртя и пое по пътеката към портите, която водеше извън гробището.
Сайлъс викна след Ник, после спря и остана сам в нощта.
Обикновено лицето на Сайлъс бе непроницаемо. Сега бе като книга, написана на отдавна забравен език, с неразгадаема азбука. Сайлъс загърна около себе си сенките като плащ и се загледа по пътя, по който си тръгна момчето, но не го последва.
Дик Фартинг лежеше в леглото си, спеше и сънуваше пирати в слънчево синьо море. Беше капитан на пиратски кораб, натъпкан с подчиняващи се единайсетгодишни хлапаци. Имаше и момичета, разбира се, които бяха година или две по-големи и изглеждаха изключително красиви в пиратските си дрехи. Дик беше велик и щастлив. Внезапно всичко се обърка. Стоеше сам на палубата, а огромен мрачен кораб с размерите на петролен танкер, с парцаливи черни платна и череп на носа, се носеше през бурята право към него.
А после, както става в сънищата, се озова на черната палуба на новия кораб, а някой го гледаше отвисоко.
— Не се страхуваш от мен, така ли? — попита мъжът, който се извисяваше над него.
Дик погледна нагоре. В съня си се страхуваше, страхуваше се от този мъж с мъртвешко лице и пиратски одежди, сложил ръка на дръжката на сабята си.
— И какво, Дик, мислиш, че си пират? — попита похитителят и изведнъж нещо в мъжа се стори познато на момчето.
— Ти си онова хлапе, Ник Оуенс.
— Аз съм Никой — произнесе похитителят му. — А ти трябва да се промениш, да отгърнеш нова страница или ще стане много лошо!
— Как така лошо?
— Лошо в главата ти! — каза Кралят на пиратите, който сега се бе превърнал в момчето от класа му. Двамата стояха в училищното фоайе, а не на палубата на пиратския кораб, въпреки че бурята не беше отминала и подът се люлееше като кораб в морето.
— Това е сън — каза Дик.
— Разбира се, че е сън — потвърди другото момче. — Трябва да съм истинско чудовище, за да ти го причиня в реалността.
— Какво можеш да ми направиш на сън — попита Дик и се усмихна самоуверено. — Не ме е страх от теб! Още носиш белега от молива на ръката си — и той посочи ръката на Ник, където графитеният връх бе оставил черна точка.
— Надявах се, че няма да се стигне до това — каза момчето. Наклони глава на една страна, сякаш се вслушваше в нещо. — Гладни са…
— Кои? — попита Дик.
— Нещата в мазето. Или в трюма. Зависи дали това е училище или кораб, нали така?
Дик усети как го обзема паника.
— Там има… паяци… нали?
— Може би — каза другото момче. — Сам ще разбереш, нали?
Дик поклати глава.
— Не! Моля те, недей!
— Е — каза момчето, — всичко зависи от теб. Промени се или отиваш в мазето.