— Никой — каза Ник, а после изохка, защото рижият хвана ухото му и силно го изви.
— Не на мене тия — каза полицаят. — Просто отговаряй учтиво на въпросите. Ясно?
Ник замълча.
— Къде точно живееш? — попита полицаят.
Ник не каза нищо. Опита да се Слее, но Сливането — дори и с помощта на вещица — се корени в това вниманието на хората да се плъзга от теб, а в момента вниманието на всички, да не говорим и за двете едри ръце на властта, му пречеха да избяга. Ник каза:
— Не можете да ме арестувате за това, че не ви казвам името и адреса си.
— Не — съгласи се полицаят. — Но мога да те закарам в участъка, докато не ни кажеш име на родител, настойник или някой възрастен, отговарящ за теб, на чиито грижи можем да те предадем.
Полицаите сложиха Ник да седне отзад в колата при Мо Куилинг, която се усмихваше като котка, изяла всички канарчета.
— Видях те през прозореца — каза тихо тя. — Затова извиках полицията.
— Нищо не правех — отвърна Ник. — Дори не бях във вашата градина. И защо са те довели и теб?
— Тихо там отзад! — извика едрият полицай. Всички млъкнаха, докато колата не спря пред дома на Мо. Едрият й отвори вратата и тя излезе.
— Ще се обадим утре, да кажем на вашите какво сме открили — каза той.
— Благодаря, чичо Там — усмихна му се Мо. — Просто изпълнявах дълга си.
Колата пресече града. Всички мълчаха. Ник се опитваше да се Слее с всички сили, но без успех. Чувстваше се зле и нещастен. За една вечер бе преживял първото си скарване със Сайлъс, бе опитал да избяга от дома, не бе успял, а сега не бе успял и да се върне. Не можеше да каже на полицията нито къде живее, нито как се казва. Щеше да прекара остатъка от живота си в килия в участъка или в детски затвор. Имаше ли детски затвори? Нямаше представа.
— Извинете, има ли детски затвори? — попита той полицаите на предните седалки.
— Започна да се притесняваш, а? — каза чичото на Мо. — Не те виня. Деца, без контрол. Да ти кажа, на някои от вас мястото им е в затвора.
Ник не беше сигурен дали това означава „да“ или „не“. Погледна през прозореца. Нещо голямо пореше въздуха, над и леко встрани от колата, нещо по-тъмно и по-голямо и от най-голямата птица. Нещо с човешки ръст, което потрепваше и припляскваше като огромен прилеп.
Рижият полицай каза:
— Като стигнем в участъка, най-добре ни кажи името си и на кого да се обадим да те прибере. Ще кажем, че сме те проверили и ще те върнат у дома. Разбра ли? Ако ни съдействаш, ще мине по-леко и за теб и за нас ще има по-малко писмени обяснения. Ние сме ти приятели.
— Твърде меко се държиш с него. Една нощ в килията не е чак толкова тежка — каза едрият полицай. После погледна Ник: — Освен ако не е натоварено и не се наложи да те сложим заедно с няколко пияници. Понякога са доста неприятни.
„Лъже — помисли си Ник. — Правят го нарочно — добрият и лошият полицай…“
После колата зави и се чу силен удар. Нещо голямо се претърколи през капака на колата и отскочи в тъмното. Чу се скърцане на спирачки и рижият започна да ругае под носа си.
— Той изтича на пътя! Нали видя!
— Не съм сигурен какво видях — каза по-едрият. — Но ти удари нещо.
Двамата излязоха и осветиха наоколо с фенери. Рижият каза:
— Беше целият в черно, невъзможно е да го забележиш.
— Ето го — извика по-едрият. Двамата се втурнаха към тялото на земята и насочиха фенерите си.
Ник опита със задните врати. Не се отвориха. А между предните и задните седалки имаше метална решетка. Дори да се Слее, пак ще си остане отзад в полицейската кола.
Наведе се колкото може по-напред, за да види какво се е случило и какво лежи на пътя.
Рижият полицай се бе навел над тялото и го разглеждаше. Другият, по-едрият, стоеше над него и му светеше.
Ник погледна лицето на проснатото тяло и изведнъж започна отчаяно и трескаво да удря по стъклото. Едрият полицай приближи колата.
— Какво? — раздразнено попита той.
— Ударили сте… баща ми! — извика Ник.
— Майтапиш се!
— Прилича на него — каза Ник. — Може ли да го видя?
Едрият полицай сви рамене.
— Хей! Саймън, хлапето вика, че това е баща му.
— Сигурно се шегуваш!
— Мисля, че говори сериозно — и едрият отвори вратата, за да излезе Ник.
Сайлъс бе проснат по гръб на земята, където го беше ударила колата. Лежеше мъртвешки неподвижно.