Очите на Ник се напълниха със сълзи. Извика:
— Татко? — А после се обърна към полицаите: — Вие го убихте!
Не беше лъжа, каза си на ум, не съвсем.
— Повиках линейка — съобщи Саймън, полицаят с рижите мустаци.
— Беше злополука — каза другият.
Ник коленичи до Сайлъс и стисна студената му ръка. Щом са повикали линейка, няма много време. Затова каза:
— Значи край с кариерата ви.
— Беше нещастен случай, сам видя.
— Той просто излезе на пътя…
— Това, което видях — започна Ник, — е, че се съгласихте да направите услуга на племенницата си и да изплашите дете, с което тя се кара в училище. Затова ме арестувахте без причина. А когато баща ми изтича на пътя, за да опита да ви спре или да види какво става, вие нарочно го бутнахте.
— Беше нещастен случай! — повтори Саймън.
— Карал си се с Мо в училище ли? — попита чичо й Там, но не звучеше убедително.
— И двамата сме в осми „б“ в училището в Стария град — обясни Ник. — А вие убихте баща ми.
В далечината се дочу звук на сирена.
— Саймън — каза по-едрият, — трябва да поговорим за това.
Двамата минаха от другата страна на колата и оставиха Ник сам в сенките с падналия Сайлъс. Ник чуваше как полицаите си приказват разгорещено — използваха „Проклетата ти племенница!“ и „Да си беше гледал пътя!“. Саймън заби пръст в гърдите на Том…
Ник прошепна:
— Не гледат. Сега! — и се Сля.
Тъмнината се завихри и сгъсти, а тялото на земята сега стоеше до него. Сайлъс каза:
— Ще те отведа у дома. Хвани се за врата ми.
Ник се хвана здраво за наставника си и двамата потънаха в мрака, в посока към гробището.
— Съжалявам — каза Ник.
— И аз съжалявам — отвърна Сайлъс.
— Болеше ли? Като остави колата да те удари? — попита момчето.
— Да — отвърна наставникът му. — Трябва да благодариш на приятелката ти вещицата. Дойде да ми каже, че си в беда и в каква точно беда си.
Приземиха се в гробището. Ник погледна дома си така, сякаш го виждаше за пръв път, и каза:
— Случилото се тази нощ беше глупаво, нали? Изложих много неща на риск.
— Повече, отколкото можеш да си представиш, млади Никой Оуенс.
— Беше прав — умърлуши се Ник. — Няма да се върна. Не в това училище и не така.
Морийн Куилинг преживя най-лошата седмица в живота си. Дик Фартинг вече не й говореше, чичо й Том й крещя заради случката с Оуенс, после й каза да не споменава пред никого за онази нощ, защото може да си загуби работата. Родителите й бяха бесни. Чувстваше се предадена от всички, дори седмокласниците вече не се страхуваха от нея. Беше много гадно! Искаше да види онзи Оуенс, когото обвиняваше за всичко случило се с нея, искаше да го види да се гърчи в агония. Ако си мисли, че да го арестуват е зле… После кроеше планове за отмъщение, зли и сложни планове. Те бяха единственото, от което й ставаше по-добре, но дори и те не помагаха кой знае колко.
Ако имаше нещо, от което да я побиват тръпки, това бе почистването на научната лаборатория — трябваше да прибира бензиновите горелки, да се погрижи всички епруветки, петрита, неизползвана филтърна хартия и тем подобни да се върнат по местата си. Според строгата ротационна система й се налагаше да го прави едва веднъж на два месеца, но се разбираше от само себе си, че през най-лошата седмица от живота си ще се озове и в лабораторията.
Поне госпожа Хоукинс, която преподаваше естествени науки, бе там, събираше листата и подреждаше нещата си в края на деня. Успокояващо беше, че е тук, че изобщо има някой тук.
— Добре се справяш, Морийн — отбеляза учителката.
Една бяла змия в буркан с консерванти ги зяпаше с празен поглед. Мо благодари.
— Не трябваше ли да сте двама? — попита госпожа Хоукинс.
— Трябваше да съм с Оуенс — потвърди Мо. — Но не е идвал на училище от няколко дни.
Учителката се намръщи.
— Кой беше той? — разсеяно попита тя. — Нямам го в списъка.
— Мик Оуенс. Кафеникава коса, въздълга. Не говори много. Той каза имената на всички кости от скелета, когато правихме теста, помните ли?
— Всъщност не — призна си госпожа Хоукинс.
— Трябва да помните! Никой не го помни! Дори и господин Кирби!
Учителката пъхна останалите листа в чантата и каза: