— Добре, радвам се, че се справяш сама, скъпа. Не забравяй да избършеш работните плотове, преди да излезеш — и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.
Лабораториите бяха стари. В тях имаше дълги дървени маси с газови горелки и вградени мивки. Имаше тъмни дървени полици, на които бяха подредени разни неща в големи бутилки. Нещата, които плуваха вътре, бяха мъртви, мъртви от дълго време. Дори имаше пожълтял човешки скелет в единия ъгъл на стаята — Мо не знаеше дали е истински, но точно в момента я плашеше до смърт.
Всеки шум отекваше в тази дълга стая. Тя включи всички лампи, дори тази над дъската, просто за да не се страхува толкова. В стаята започна да става хладно. Искаше й се да включи отоплението. Отиде до един от големите метални радиатори и го докосна. Пареше. Но въпреки това тя трепереше.
Стаята беше пуста и тревожна в пустотата си. Мо усети, че не е сама, сякаш някой я наблюдаваше.
Ами разбира се, че ме наблюдават — помисли си. Стотици мъртви неща в буркани ме гледат, да не говорим за скелета. Тя хвърли поглед към полиците.
Тогава мъртвите неща започнаха да се движат. Змия с невиждащи млечни очи разви спиралата си в буркан, пълен със спирт. Бодливо морско създание без лице започна да се извива и гърчи в течния си дом. Котенце, мъртво от десетилетия, оголи зъби и започна да драска по стъклото.
Мо затвори очи. Това не се случва, каза си наум. Въобразявам си! После на глас каза: „Не се страхувам!“
— Това е добре — произнесе някой в сенките край задната врата. — Много е гадно да те е страх.
— Никой от учителите не те помни — обърна се тя.
— Но ти ме помниш — каза момчето, архитектът на всичките й нещастия.
Тя хвана една мензура и я метна по него, но не уцели и стъкленицата се разби в стената.
— Как е Дик? — попита Ник, сякаш нищо не бе станало.
— Знаеш как е — каза тя. — Дори не иска да говори с мен. Влиза в час, после се прибира и си пише домашните. Сигурно сглобява релси за влакчетата си.
— Добре — каза той.
— А ти — продължи тя, — не си идвал на училище цяла седмица. Много си загазил, Мик Оуенс. Полицията дойде онзи ден. Търсят те.
— Което ми напомня… как е чичо ти Том?
Мо замълча.
— В известен смисъл — поде Ник, — ти спечели. Напускам училище. Но от друга страна, не си спечелила. Знаеш ли какво е да те преследва дух, Морийн Куилинг? Поглеждала ли си някога в огледалото, чудейки се дали очите, които те гледат оттам, са твоите? Седяла ли си в празна стая и изведнъж да осъзнаеш, че не си сама? Не е приятно.
— Ще ме преследваш ли? — гласът й потрепери.
Ник нищо не каза. Просто я гледаше. В далечния край на стаята изтрополи нещо — чантата й падна от стола и когато се озърна, вече бе останала сама в стаята. Или поне нямаше никой, когото можеше да види.
Пътят й към дома щеше да е много дълъг и много тъмен.
Момчето и наставникът му стояха на хълма и гледаха към светлините на града.
— Боли ли още? — попита Ник.
— Малко — отвърна Сайлъс. — Но бързо ще мине. Скоро ще съм си като преди.
— Можеше ли да умреш, като се хвърли пред колата?
Наставникът му поклати глава.
— Има някои неща, които могат да убият хора като мен. Но сред тях няма коли. Аз съм много стар и корав.
— Сгреших, нали? — попита Ник. — Цялата идея бе да го направим незабелязано. А после аз се замесих с децата в училище и докато се усетя, вече имаше полиция и такива неща. Постъпих като егоист.
Сайлъс вдигна вежда.
— Не си егоист. Имаш нужда да си сред своите. Разбираемо е. Просто в света на живите е по-трудно и не можем толкова лесно да те защитаваме. Исках да си в съвършена безопасност, но за твоя род има само едно съвършено безопасно място и няма да го достигнеш, докато не свършат всичките ти приключения и никое от тях вече няма значение.
Ник потърка с ръка камъка на Томас Р. Стаут (1817–1851 „Дълбоко опечалени са всички, които го познаваха“). Мъхът се ронеше под пръстите му.
— Той все още ме търси — каза Ник. — Онзи, който е убил първото ми семейство. Има много неща, които трябва да науча за хората. Ще ме спреш ли да не излизам от гробището?
— Не. Това беше грешка, от която и двамата се поучихме.
— Тогава какво?
— Ще трябва да се постараем да задоволим интереса ти към историите, книгите и света. Има библиотеки. Има и други начини. Има и много места, където да си сред други живи хора като теб, например на театър или на кино.