— Какво е това? Като футбола ли? Харесваше ми, като играеха в училището.
— Футбол… Хм, обикновено е твърде рано през деня за мен — каза Сайлъс. — Но мис Лупеску може да те заведе на футболен мач следващия път, когато дойде.
— Много ще се радвам — каза Ник.
Тръгнаха надолу по хълма. Сайлъс каза:
— Двамата оставихме твърде много следи през последните няколко седмици. Те още те търсят.
— Вече си ми казвал. Откъде знаеш? И кои са те? Какво искат?
Но Сайлъс само поклати глава и отказа да продължи разговора, така че Ник трябваше да се задоволи с това.
Седма глава
Някойси Джак
Последните няколко месеца Сайлъс беше много зает. Изчезваше от гробището с дни, а понякога със седмици. Около Коледа мис Лупеску замести Сайлъс за три седмици. Заедно с Ник се хранеха в малкия й апартамент в Стария град. Тя дори го заведе на мач, както бе обещал наставника му. Но един ден мис Лупеску стисна бузите на Ник, нарече го Нимини10, галеното име, с което се обръщаше към него, и замина за място, което нарече „Старата родина“.
Сега и Сайлъс, и мис Лупеску ги нямаше. Господин и госпожа Оуенс седяха в гробницата на Джосая Уортингтън и говореха с него. И тримата не изглеждаха щастливи.
Джосая се обърна към двамата си събеседници:
— Значи не ви е казал къде отива и как да се грижим за детето?
Когато Оуенсови поклатиха глави, Джосая попита:
— Добре, но къде е?
Оуенсови не знаеха. Господин Оуенс рече разтревожено:
— Никога не е отсъствал толкова дълго. Освен това, когато детето дойде при нас, той обеща, че ще е тук или някой друг ще ни помага да се грижим за него. Обеща ни!
— Тревожа се, че може да му се е случило нещо — намеси се госпожа Оуенс. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче, но после сълзите й се превърнаха в гняв: — Толкова по-зле за него! Няма ли никакъв начин да го открием и да го извикаме?
— Аз поне не знам — рече Джосая. — Но мисля, че е оставил в криптата пари за храна за момчето.
— Пари! — извика госпожа Оуенс. — За какво са ни пари?
— Ще му трябват пари да отиде да си купи храна… — започна господин Оуенс, но жена му го прекъсна троснато:
— И ти си като всички останали!
После излезе от гробницата и тръгна да търси сина си. Както очакваше, намери го на върха на хълма, вперил поглед в града.
— Давам едно пени, за да узная мислите ти — каза майка му.
— Ти нямаш едно пени — отвърна Ник.
Вече беше на четиринайсет години и стърчеше над нея.
— Имам две в ковчега. Сигурно вече са позеленели, но все пак са там.
— Мислех си за света — каза Ник. — Откъде сме сигурни, че човекът, който уби семейството ми, е още жив и че още ме търси?
— Сайлъс твърди, че е така.
— Но не ни казва нищо повече.
— Той ти желае само доброто, знаеш това — каза госпожа Оуенс.
— Благодаря! — отвърна заядливо Ник. — И къде е сега?
Майка му замълча.
— Видяла си мъжа, който е убил семейството ми, нали? — попита Ник. — В деня, в който сте ме осиновили.
Госпожа Оуенс кимна.
— Как изглеждаше?
— Гледах най-вече теб, дете. Чакай да помисля… тъмна коса, много тъмна… Уплаших се от него. Имаше много слабо лице. Беше едновременно гладен и ядосан. Сайлъс го отпрати.
— Защо не го е убил? — в гласа на Ник се долавяше ярост. — Трябвало е да го убие още тогава!
Госпожа Оуенс докосна ръката на Ник със студените си пръсти.
— Сайлъс не е чудовище, Ник.
— Ако го беше убил, сега щях да съм в безопасност. Щях да мога да ходя навсякъде.
— Сайлъс знае повече от теб по въпроса, повече от всички нас. Сайлъс разбира и живота, и смъртта — каза майка му.
— Как се казва? Човекът, който ги е убил — попита Ник.
— Не каза. Поне не го каза тогава.
Ник наклони глава и я погледна с очи, сиви като гръмотевични облаци.
— Но ти знаеш, нали?
— Нищо не можеш да направиш, Ник — госпожа Оуенс погледна кротко сина си.
— Мога! Мога да се науча! Мога всеки ден да уча нещо, от което имам нужда. Вече знам за таласъмските порти. Научих се да Сънобродя. Мис Лупеску ме научи да наблюдавам звездите. Сайлъс ме научи на мълчание. Мога да Витая. Мога да се Сливам. Познавам всеки сантиметър от гробището.