— Ехо? Ами… хей? — разнесе се глас зад гърба й. — Знам, че е много нахално, но бихте ли ми помогнали да задържите това… Имам нужда от още един чифт ръце, ако няма да ви притесня твърде много.
Скарлет се огледа и видя мъж със светлобежов шлифер, приклекнал пред надгробен камък. Държеше голям лист хартия, който се развяваше на вятъра. Тя забърза към него.
— Задръжте така — каза мъжът. — Едната ръка тук, другата там, точно така. Ужасно е неудобно, знам. Страшно съм ви благодарен!
До него стоеше кутия за бисквити, от която извади нещо, подобно на пастел, но с размера на малка свещ. Започна да го търка нагоре-надолу по камъка с леки, уверени движения.
— Готово! — каза весело той. — И ето я сега… опа! Тук долу има нещо завъртяно, мисля, че трябва да е било бръшлян — във викторианската епоха са рисували бръшлян навсякъде, заради символиката… Готово! Може вече да пуснете.
Той се изправи и прокара ръка през сивата си оредяваща коса.
— Ох, имах нужда да се изправя. Краката ми са изтръпнали. Е, какво ще кажете за това?
Надгробната плоча, покрита със зелени и жълти лишеи, беше толкова очукана, че надписът бе избледнял и почти нечетлив, но отпечатъкът беше ясен. „Маджела Годспийд, енориарша, 1791–1870, живее вече само в паметта ни“ — прочете Скарлет.
— А сега вероятно и там я няма — отбеляза мъжът.
Той се усмихваше колебливо и примигваше насреща й зад малки кръгли очила, с които приличаше на дружелюбна сова.
Едра капка дъжд падна върху хартията. Мъжът бързо нави листа на руло и грабна кутията с пастели. Паднаха още няколко капки, докато Скарлет отиде да вземе една папка, която той я помоли да вземе, и която беше подпряна на близкия надгробен камък. После го последва към малката врата на църквата, където дъждът не можеше да ги достигне.
— Много ви благодаря — обърна се към нея мъжът. — Мисля, че няма да завали силно. Прогнозата за следобеда бе преобладаващо слънчево.
Сякаш в отговор на думите му студен порив на вятъра блъсна вратата и ливна пороен дъжд.
— Знам какво си мислите — обърна се човекът към Скарлет.
— Така ли? — каза тя. Мислеше си „мама ще ме убие“.
— Чудите се дали това е църква или гробищен параклис. Отговорът е, че, доколкото ми е известно, тук наистина е имало малка църква и първоначално гробището е било в двора й — някъде през 8–9 век. Оттогава църквата е престроявана и разширявана няколко пъти. Но през 20-те години на 19-и век избухнал пожар. И без това църквата вече била станала малка и хората от района започнали да използват „Свети Дънстън“ на селския площад. Затова когато възстановили тази, я построили като гробищен параклис. Запазили много от първоначалните й черти — твърди се, че стъклописите на далечната стена са оригинални…
— Всъщност — каза Скарлет, — си мислех, че мама ще ме убие. Качих се в грешния автобус и вече съм закъсняла много.
— Боже, горката! — съжали я мъжът. — Вижте, аз живея съвсем наблизо. Изчакайте тук! — при тези думи той пъхна папката, кутията с пастели и рулото хартия в ръцете й и се спусна към портата на гробището, привел рамене, за да се предпази от проливния дъжд. След няколко минути Скарлет видя фаровете на кола и чу клаксона й.
Затича се към портата и видя зелено старо „мини“. Човекът, с когото бе говорила, седеше зад волана.
— Хайде — каза той, като свали прозореца. — Къде да ви откарам?
Скарлет не помръдна, а дъждът се стичаше по врата й.
— Не се качвам при непознати.
— Много правилно — отвърна мъжът. — Но доброто дело заслужава отплата, нали така. Сложете всичко на задната седалка преди да подгизне — той отвори вратата, Скарлет се наведе и подреди нещата отзад колкото можа по-добре. — Знаете ли какво, защо не се обадите на майка си. Използвайте моя телефон и й кажете номера на колата ми. Но първо влезте вътре, че навън ще подгизнете.
Скарлет се колебаеше. Косата й започваше да натежава от дъжда. Беше студено.
Човекът се протегна и й подаде мобилния си телефон. Скарлет го погледна и осъзна, че повече се страхува да се обади на майка си, отколкото да се качи в колата. После каза: