Когато госпожа Пъркинс се върна, единственото, което каза, беше:
— Надявам се, че си написала домашните си.
Вечерта в леглото, докато слушаше как колите ръмжат към главния път, Скарлет мислеше за случилото се следобед. Била е в гробището като малка. Затова всичко й изглеждаше толкова познато.
Представяше си и си спомняше разни неща, а по някое време заспа, но и в съня си вървеше по пътеките на гробището. Беше нощ, но виждаше всичко ясно като бял ден. Стоеше на върха на хълма. Момче, горе-долу на нейната възраст, бе застанало с гръб към нея и гледаше светлините на града.
— Хей, момче! Какво правиш? — попита Скарлет.
Той се огледа, сякаш не успя да я фокусира.
— Кой говори? — попита той, а после каза: — О, виждам те, в известна степен. Сънобродиш ли?
— Мисля, че сънувам — съгласи се тя.
— Не точно това имах предвид. Здрасти! Аз съм Ник.
— Аз съм Скарлет — каза тя.
Той пак я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Ама разбира се! Знаех си, че ми изглеждаш позната. Днес беше в гробището с онзи човек с хартията.
— Господин Фрост — обясни тя. — Много е мил. Закара ме до вкъщи. — После попита: — Ти видя ли ни?
— Да. Виждам повечето неща, които се случват в гробището.
— Що за име е Ник? — попита тя.
— Съкратено от Никой.
— Точно така! — извика Скарлет. — Ето за какво е този сън. Ти си въображаемият ми приятел, който имах като малка, но си пораснал.
Той кимна.
Беше по-висок от нея. Облечен бе в сиво, въпреки че Скарлет не можеше да опише дрехите му. Косата му беше твърде дълга и тя си помисли, че отдавна не се е подстригвал.
— Ти беше много смела — каза той. — Спуснахме се дълбоко във вътрешността на хълма и видяхме Индиговия човек и Гибелта.
Тогава нещо прещрака в главата й. Един през друг запрепускаха образи, заля я порой от картини…
— Спомням си — каза Скарлет.
Но го каза в тъмната пустота на стаята си и в отговор не чу нищо друго, освен приглушения грохот от далечен камион, който пътуваше в нощта.
Ник имаше запаси от храна, скрити в криптата, както и в някои от по-хладните гробове, гробници и мавзолеи. Сайлъс се беше погрижил. Имаше Достатъчно храна за няколко месеца. Когато Сайлъс и мис Лупеску ги нямаше, той просто не напускаше гробището.
Липсваше му светът зад гробищната порта, но знаеше, че навън не е в безопасност. Все още не. А гробището беше неговият свят и владение, гордееше се с него и го обичаше така, както само 14-годишно момче може да обича.
Но все пак…
В гробището никой не се променяше. Децата, с които Ник си играеше като малък, оставаха малки деца. Фортинбрас Бартълби, преди най-добрият му приятел, сега бе пет-шест години по-малък от него и всеки път, когато се видеха, намираха все по-малко неща, за които да си говорят. Такъри Поринджър бе на ръста и годините на Ник и се държеше много по-добре с него. Вечер се разхождаха заедно и той му разказваше за нещастията, случили се на негови приятели. Обикновено историите завършваха с обесването на приятеля по погрешка, но понякога провинилият се биваше закарван в Американските колонии и не се налагаше да го обесват, стига да не се връща.
Лиза Хемпсток, приятелка на Ник вече шест години, също бе различна, но по друг начин. Тя все по-рядко се появяваше, когато Ник слизаше до избуялата коприва, за да я види, а появеше ли се, беше избухлива, заядлива и често, направо груба.
Ник говори с господин Оуенс за това и след като помисли малко, баща му каза:
— Просто жените са такива. Харесваше те като момче и вероятно сега, когато вече си млад мъж, не е сигурна кой си. Когато бях малък, всеки ден си играех с едно момиченце край езерото с патиците, но когато тя стана на твоята възраст, един ден ме замери с ябълка и не ми проговори, докато не навърших седемнайсет.
Госпожа Оунес изсумтя:
— Не беше ябълка, а круша. И ти проговорих доста скоро след това, нали танцувахме на сватбата на братовчед ти Нед, която вдигнаха два дни след шестнайсетия ти рожден ден.
— Разбира се, че си права, скъпа — и господин Оуенс намигна на Ник, за да му покаже, че изобщо не мисли така. После само с устни произнесе „седемнайсет“.
Ник не си позволяваше да има приятели сред живите. През кратките си училищни дни бе разбрал, че това носи само неприятности. Но все пак не бе забравил Скарлет, тя му беше липсвала години, след като си тръгна, и той дълго привиква с факта, че никога повече няма да я види. И ето, сега тя бе дошла в гробището, а той не я позна…