Ник навлезе по-дълбоко в непроходимата плетеница от обрасли с бръшлян дървета, която правеше северозападната част на гробището много опасна. Табели предупреждаваха посетителите да не преминават, но нямаше нужда от тях. Минеш ли бръшляновата завеса в края на Египетската алея и черната врата в псевдо-египетските стени, която водеше към гробовете, всичко ставаше неприветливо и злокобно. В северозападната част природата от почти сто години бавно си връщаше гробището, камъните бяха килнати, гробовете бяха забравени или просто изчезнали под зеления бръшлян и петдесет години листопади. Пътеките бяха изличени и непроходими.
Ник пристъпваше внимателно. Познаваше района добре и знаеше колко е опасен.
Когато беше на девет години, изследваше точно тази част от гробището, когато почвата под краката му внезапно поддаде и той се строполи в дупка, дълбока почти шест метра. Гробът бил изкопан надълбоко, за да поеме много мъртви, но сега нямаше надгробен камък и на дъното лежеше само един ковчег, в който почиваше лекар на име Карстеърс. Лекарят се въодушеви от пристигането на момчето и настояваше да прегледа китката му (която бе изкълчена, защото при падането момчето се хвана за един корен), преди Ник да успее да го убеди да повика помощ.
Ник си проправяше път през северозападната част — хаос от окапали листа и бръшлян, където лисиците си бяха направили дупки, а паднали ангели се взираха в небето с невиждащи очи. Трябваше да поговори с Поета.
Поетът се казваше Неемия Трот и на камъка му под зеленината пишеше:
Тук лежат тленните останки на
НЕЕМИЯ ТРОТ
ПОЕТ
1741–1774
ЛЕБЕДИТЕ ПЕЯТ ПРЕДИ СМЪРТТА
— Господин Трот? Може ли да се посъветвам с вас? — повика го Ник.
Неемия едва доловимо засия.
— Разбира се, скъпо момче. Съветът на поетите е вежливостта на кралете! С какъв мехлем да намажа — не, не мехлем — с какъв балсам да облекча болката ти?
— Всъщност не ме боли. Просто… ами има едно момиче, което познавах преди и не съм сигурен дали да я потърся и да говоря с нея, или просто да я забравя.
Неемия Трот се изправи в цял ръст, въпреки това остана по-нисък от Ник, и развълнувано протегна ръце към момчето:
— О! Трябва да идеш при нея и да я умоляваш! Трябва да я наречеш твоя Терпсихора, твоя Ехо, твоя Клитемнестра! Трябва да напишеш стихове за нея, величествени оди — ще ти помогна с тях — тогава, но едва тогава, трябва да спечелиш сърцето на истинската си любов.
— Всъщност не искам да печеля сърцето й. Тя не е истинската ми любов — каза Ник. — Просто искам да поговоря с нея.
— От всички органи — каза Неемия Трот — езикът е най-забележителния. С него опитваме едновременно сладкото вино и горчивата отрова. Със същия този език изричаме думи едновременно сладки и горчиви. Иди при нея! Говори с нея!
— Но не бива.
— Бива, сър! Трябва! Аз ще пиша за това, когато битката е загубена или спечелена.
— Но ако се покажа на един човек, тогава другите по-лесно ще ме видят…
Неемия Трот каза:
— Ах, чуй ме, млади Леандре, млади герою, млади Александре, ако не рискуваш, нищо няма да спечелиш.
— Имате право — Ник бе доволен, че се е сетил да се посъветва с Поета. Всъщност, помисли той, ако не можеш да се довериш на един поет за разумен съвет, то тогава на кого? Което му напомни… — Господин Трот, разкажете ми за отмъщението.
— Ястие, което се сервира студено — отговори Неемия. — Не се заемай с отмъщение, докато в теб още пламти желание. Изчакай подходящия час. Имаше един некадърен писач, О’Лиъри — ирландец, трябва да уточня — който има нахалството, проклетникът, да пише за първия ми тънък сборник стихове — „Китка красота, събрана за подбрани господа“, и да твърди, че е долнокачествена безсмислица без никаква стойност и че хартията, на която е написана, по-добре да се използва за… Не, не мога да го произнеса! Повярвай ми, беше изключително просташко сравнение.
— Отмъстихте ли му? — полюбопитства Ник.
— На него и на цялото му вредно племе! О, отмъстих, господин Оуенс, и то как! Написах и публикувах писмо, което след това заковах по портите на кръчмите в Лондон, които такива пропаднали драскачи имаха навика да посещават. Там обясних, че предвид крехкостта на поетическия гений, аз отсега нататък няма да пиша за тях, а само за мен и идните поколения. И че, докато съм жив, няма да публикувам повече стихове — за тях! Затуй оставих указания след смъртта ми стиховете ми да бъдат погребани с мен, непубликувани, та само когато бъдните поколения оценят моя гений и разберат, че стотици от куплетите ми са изгубени — изгубени! — едва тогава ковчегът ми да бъде изровен, едва тогава стиховете ми да бъдат отделени от студената ми мъртва ръка, за да се публикуват за одобрение и наслада на всички. Ужасно нещо е да си изпреварил времето си!