Жената й подаде малка кутия с изданията на вестника за период от пет години и каза:
— Давай смело!
Скарлет предполагаше, че убийството на цяло семейство ще бъде на първа страница, но най-накрая намери съобщението, забутано някъде на пета страница. Беше станало през октомври, преди 13 години. Статията беше безцветна, без подробности, просто сухо изреждане на факти:
Архитектът Роналд Дориан на 36 години, жена му Карлота, издател, на 34 години и седемгодишната им дъщеря Мисти са открити на „Дънстън роуд“ № 33. Има подозрения за предумишлено убийство. Говорителят на полицията заявява, че е твърде рано да се коментира на този етап от разследването, но са открити важни улики.
Не се споменаваше как е убито семейството, не се казваше нищо за изчезнало бебе. През следващите седмици нямаше развитие на случая, а полицията изобщо не беше коментирала.
Но Скарлет бе сигурна, че е намери каквото търси: „Дънстън роуд“ № 33. Знаеше коя е къщата.
Беше влизала вътре.
Скарлет върна кутията с микрофилми на библиотекарката, благодари й и пое към къщи под топлите лъчи на априлското слънце. Майка й готвеше в кухнята — не съвсем успешно, съдейки по миризмата на загоряло, която изпълваше почти целия апартамент. Скарлет се прибра в стаята си и разтвори широко прозорците, за да проветри. После седна на леглото и взе телефона.
— Ало? Господин Фрост?
— Скарлет, всичко наред ли е за тази вечер? Как е майка ти?
— Всичко е под контрол — каза момичето, това бе отговорила и на майка си, когато я попита същото. — Господин Фрост, откога живеете в къщата?
— Откога ли? Ами от около четири месеца.
— Как я открихте?
— Чрез агенция. Къщата беше празна, можех да си я позволя. Исках да мога да стигам пеша до гробището, и тя се оказа идеална.
— Господин Фрост… — Скарлет се чудеше как да му каже и после просто го изстреля: — Преди тринайсет години трима души са били убити в къщата ви — семейство Дориан.
На другия край на слушалката се възцари мълчание.
— Господин Фрост? Там ли сте?
— Ами… Да, тук съм, Скарлет, извинявай. Беше много неочаквано. Къщата е стара, нормално е преди време да са се случвали разни неща. Но не и… така де, какво е станало?
Момичето се зачуди колко може да сподели. После каза:
— Имаше кратка статия в стар вестник, пишеше само адреса и нищо друго. Не знам как са умрели.
— Аха! Боже мой… — господин Фрост звучеше по-заинтригуван от новините, отколкото Скарлет бе очаквала. — И тук, малка Скарлет, се наместват местните историци. Остави на мен, ще открия всичко, което мога, и ще те уведомя.
— Благодаря ви — в гласа на момичето се долавяше облекчение.
— Ами… Предполагам, че ми се обади, защото ако Нуна разбере, че в дома ми е станало убийство, било то преди тринайсет години, никога няма да ти разреши повече да ме виждаш или да идваш на гробището. Значи няма да го споменавам, освен ако ти не кажеш нещо.
— Благодаря, господин Фрост!
— Ще се видим в седем. Ще донеса бонбони.
Вечерята беше изключително приятна. Миризмата на изгоряло бе изчезнала от кухнята. Пилето беше вкусно, салатата — още повече, печените картофи бяха леко препечени, но очарованият господин Фрост заяви, че ги обича точно такива и си сипа втора порция.
Цветята бяха чудесни, а бонбоните, които хапнаха за десерт, бяха прекрасни. Господин Фрост седя и говори с тях, после гледаха телевизия до към десет часа, а после той каза, че трябва да се прибира.
— Времето, приливите и историческите проучвания не чакат никого — каза той, енергично стисна ръката на Нуна, намигна съзаклятнически на дъщеря й и си тръгна.
През нощта Скарлет се опита да потърси Ник в сънищата си — мислеше за него, преди да заспи, представяше си как върви из гробището и го търси, но когато заспа, сънуваше как се разхожда из центъра на Глазгоу с приятелите си от старото училище. Търсеха някаква улица, но попадаха само в задънени пасажи.
Дълбоко под Краковския хълм, в най-дълбокото подземие под пещерите, наречени Леговището на дракона, мис Лупеску се препъна и падна.
Сайлъс приклекна до нея и взе главата й в ръце. Лицето й бе изцапано с кръв, част от която беше нейна собствена.
— Остави ме тук — каза тя. — Спаси момчето.
В момента тя бе наполовина вълк, наполовина жена, но лицето й бе човешко.